От 02.05 до 05.05.2011г. се провеждат срещи-дискусии относно съвременните проблеми в арабските страни.
Темата „Арабският свят – ами сега?” беше прилежно поднесена на присъстващите от Мариян Карагьозов.
Гостуващият завършва НГДЕК с профил "Българистика", семестриално право в ЮФ на СУ "Св. Климент Охридски" и програма "Ориенталистика" в НБУ. Член е на Студентския дипломатически клуб към ЮФ на СУ и Дружеството за ООН в България.
Вълнуват го актуалните събития в арабските общества и по-специално в страни като Египет, Йемен, Либия, Мароко, Тунис, Бахрейн. За съжаление в България интересът към случващото се в тях е слаб, защото няма достатъчно информация – повечето източници на осведомяване са чуждестранни, най-вече руски и американски медии.
Интересното в тези държави е, че те са колкото обединени (в своята религия, начин на управление и близко местоположение), толкова са и различни в политическо, икономическо и социално състояние. Разделят се на две групи – бедни и богати. Изостаналостта на разделените общества в Йемен, Либия и Бахрейн и последвалата оттук нужда за революция, довежда до масови кръвопролития. В развитите Мароко, Тунис и Египет, по изследване на Томас Фридман от „Ню Йорк Таймс”, желанието за демократизиране става по по-мирен път, защото народите са модернизирани и обединени – „всички са срещу бащицата”.
За малко повече от година в някои арабски държави се пораждат демонстрации против политиката на управление. Протестите започват на 17 декември 2010 г. в Тунис, когато Мохамед Буазизи, уличен продавач, се самозапалва заради конфискуване на стоката му и унижението, нанесено му от разговор със служителка в общината. Размириците довеждат до сваляне на правителството и бягство на президента Бен Али, управлявал 23 години, и смъртта на повече от 200 цивилни.
Най–голям е броят на загиналите в Либия – 6000 души. Вълненията започват на 13 януари 2011г. и все още продължават. Протестите са най-мащабни в двата най-големи града в страната — столицата Триполи и Бенгази.
Въпреки промените, които прави либийският военен и политик Муамар Кадафи (одържавяването на нефтената индустрия на държавата, развитие на банковото и финансовото дело), управлението му се характеризира със засилено ниво на корупция, бедност и неравенство между хората. Гражданската война не постига основната си цел за сваляне на правителството, но управляващите обещават провеждане на реформи и стабилизиране на кризата.
Масови протести и въстания се наблюдават и в Египет. Те успешно довеждат до смяна на кабинета ( 29 януари 2011г.) и до оставката на президента Хосни Мубарак.
Един от основните въпроси е каква е намесата на чуждите държави (най-вече САЩ, Русия и Китай). Тунис и Египет са наречени „приятели“ на Запада, получават военна, здравна и политическа помощ. В Либия интервенцията е военна. Но правата на човека остават като че ли само в съзнанието на хората, без реализация. По въпроса за смъртното наказание, всеизвестните стаи за мъчения и изтезаване не се взима отношение. След кръвопролитията Европейските и Западните сили реагират на призивите за помощ с месец закъснение.
Положителната страна в настоящата ситуация е, че независимо от религиите, които изповядват, протестантите са обединени в исканията си. Мълчанието не може да бъде подкупено, а революциите са начин за приповдигане на самочувствието на арабите. Те искат народно управление и вероятно настоящите избори ще бъдат демократични.

Лъчезара Пръвчева