Начало / Новини / Новини и събития / Бойко Ламбовски е лауреат на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

   
Бойко Ламбовски е лауреат на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

На тържествена церемония в Аулата известният български поет, публицист и преводач Бойко Ламбовски бе удостоен с Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски” за 2020 година.

Голямата награда за литература на Софийския университет е учредена през 1999 година и се присъжда веднъж на всеки две години като признание за цялостното литературно творчество на изтъкнат български автор. Лауреати на Наградата са Вера Мутафчиева, Борис Христов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Константин Павлов, Антон Дончев, Валери Петров, Георги Мишев, Дончо Цончев, Боян Биолчев, Димитър Шумналиев, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Иван Теофилов и проф. Кирил Топалов.

9-9

На церемонията присъстваха ректорът на Алма матер проф. дфн Анастас Герджиков и членовете на журито, определило носителя на наградата – деканите на Факултета по класически и нови филологии и на Факултета по славянски филологии проф. д-р Мадлен Данова и доц. д-р Бойко Пенчев, директорът на Университетското издателство "Св. Климент Охридски" и преподавател във ФСлФ проф. дфн Валери Стефанов и преподавателят във ФКНФ проф. д-р Милена Братоева.

Церемонията бе открита от декана на Факултета по славянски филологии доц. д-р Бойко Пенчев, който запозна присъстващите с биографията на Бойко Ламбовски.

1-1

Бойко Ламбовски е роден в София през 1960 г. Завършва Френската гимназия в София и Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Работил е в Съюза на българските писатели, в Централния студентски дом на културата, бил е директор на Центъра за книгата към Министерството на културата, завежда отдел „Култура“ на вестник „Сега“.

Поет, публицист и преводач от френски и руски език. Негови стихове са превеждани на сръбски, немски, английски, руски, чешки, полски, италиански и др. езици. Председател на българския ПЕН-център от 2004 г.

Лауреат е на множество награди, сред които „Владимир Башев“ (1986 г.) – за дебютна книга; „Гео Милев“ (1997 г.) – за принос в съвременното изкуство; „Дървената роза“ – за книгата му „Ален декаданс“; Награда на Съюза на българските писатели за публицистика – за книгата „Глупак в подлеза на света“ – 2008 г.

Доц. Бойко Пенчев отбеляза, че Голямата награда на Софийския университет се дава на големи писатели и поети и затова е напълно заслужено Бойко Ламбовски да я получи. Има обаче още една причина тази награда добре да му приляга, и тя е, че освен голям поет Бойко Ламбовски е и голям учител, подчерта доц. Пенчев и допълни, че в университета създаването, т.е. намирането, откривателството винаги е свързано е предаването на наученото и откритото.

„Консултант в Кабинета на младия писател, неизменен член на журитата на най-различни поетични конкурси. Взискателност, която обаче не смазва, а култивира индивидуалността на младия поет. Бойко Ламбовски ни научи, тъй като и аз бил един от неговите подопечни „млади таланти“, вероятно не от най-талантливите, поезията избликва от някакъв извор, който не у всеки го има, а и когато има, е различен дебит, този извор не е само благословен, той може да е и проклет“, каза доц. Пенчев. От друга страна обаче, дори и да имаш извора, не може без умението, което се изгражда бавно и упорито. Това е умението, с което ние каптираме и изнасяме на повърхността енергията на вътрешните си водоеми. Умението на майстора е онова, което прави големия поет. Но от трета страна, всъщност най-важното, както се казва в стихотворението „Водоем”, не бива да „натежава нашето умение/ като завързан за нозете камък“. „Добре е да го кажем именно тук, в тази Аула - и в науката, и в поезията трябва да се открива, подхранва и култивира онова умение, което не тежи, а възвисява“, изтъкна още деканът на Факултета по славянски филологии.

Доц. Пенчев посочи, че още с дебютната си стихосбирка „Вестоносец“ (1986 г.) Бойко Ламбовски се заявява като нов, оформен и различен глас в българската поезия. Последвалите книги „Ален декаданс“ и „Едварда“ стават емблематични за промените, настъпили в поетическия език в началото на 90-те години на XX век. Фината ирония, интертекстуалните препратки и пародийните техники превръщат Бойко Ламбовски в един от родоначалниците на явлението „постмодернизъм“, което ще определи характера на българската литература в последното десетилетие на миналия век, каза деканът на Факултета по славянски филологии и добави, че Бойко Ламбовски е „нулевият пациент“, донесъл щама на постмодернизма. По думите му, ако така важните трансформационни процеси в българската литература между 80-те и 90-те години са се случили именно по този начин, който познаваме и който приемаме едва ли не за даденост, то заслугата за това е именно на поетите като Бойко Ламбовски. Ако сбогуването с комунизма в литературата стана по пътя на горчивата ирония и саморефлексия, по пътя на играта и пародията, но и на любовната грижа към изплъзващото се, малкото, неслучилото се, то това е заради интелектуалното и естетическо обаяние на писателите като Бойко Ламбовски, изтъкна доц. Пенчев и подчерта, че Бойко Ламбовски е кръстникът на иронично- пародийния дух на 90-те и без него нямаше да сме това, което сме.

„Иронията в поезията на Ламбовски произтича от несъизмеримостта между личните ни светове и големия свят на идеологиите, социалните матрици, че дори и природата. В същото време неговата поезия не губи връзка е екзистенциалните измерения на човешката душевност. В нейния център стои съпричастието към съдбата на човека, чиято участ изпада от едрия социално-политически разказ“, каза доц. Бойко Пенчев. Той добави, че това е поезия, съхранила чувствителност към човешкото, което не може да бъде редуцирано до баналността на бита и медийните тривиалности. „Бойко Ламбовски е поет на иронията, но и на съпричастието. Творчеството му ни приканва да се вслушаме в онова, което днешната среда на поляризирани мнения и псевдо-новини все повече заглушава. Въпреки иронията, това е поезия за любовта“, каза в заключение доц. Пенчев и цитира стихотворението „Марина, нашите празници ни наказват“:

Любовта е опит да си припомним,

че сме съвсем смъртни

И не съвсем.

3-3

Ректорът проф. дфн Анастас Герджиков връчи на Бойко Ламбовски Почетен знак на Софийския университет със синя лента и икона на св. Климент Охридски.

Церемонията продължи с академично слово на Бойко Ламбовски. Той започна с думи на благодарност към висококвалифицираното жури, съставено от два факултета на Софийския университет в лицето на ректора проф. Герджиков, и на семейството си.

4-4

Усещам това си награждаване и като демонстрирано от Университета уважение към мъчениците на изящната словесност днес в България, към всички български поети независимо от възрастта и таланта им. Поезията е в очевидно отстъпление, поне що се отнася до тиражи и обществен интерес. Това обаче не значи, че поетите изчезват“, каза Бойко Ламбовски. Той посочи, че поетите са хората, които в една нация са най-чувствителният индикатор за имунната резистентност на езика, тези, които развиват най-интимни отношения с родния език, те осиротяват без него, но и той осиротява без тях. По думите му поетът цял живот остава дете, за което няма по-привлекателна игра от тази с шарените играчки на думите, играейки тази игра обаче, поетът е едновременно и весел палавник, и строг страж; и обект, но и субект на езиковата стихия.

„Така че поетите в това отношение са неразделна част от езика - ще ги има, докато е жив езикът, но и езикът ще е жив, докато има своите поети. Докато има поети, които си играят, шаманстват или просто се оставят на могъщото негово течение, изпращайки към бреговете своя ритуален речитатив, колчем успеят да подадат глава от дълбокото“, отбеляза Бойко Ламбовски. Той посочи, че от тази гледна точка днес не е случайно, че обществото не изпитва особена нужда от поета. Епохата на все по рафиниращата се консумация не търси нито пророци, нито автори на ритуално говорене, защото поетът най-често е в ролята на Лаокоон, който вещае беда. Бойко Ламбовски попита кому е нужен този по-често прокобващ глас днес? Забавлявай ни, казва публиката на поета, щом принадлежиш към гилдията на развлекателната индустрия, или изчезни от взора ни - закриваш ни продуктовото позициониране.

11-11

Бойко Ламбовски подчерта, че събратята му по перо нямат основание да се чувстват излишни, независимо от степента на признание, която получават, или равнището на таланта, който притежават: „Те си остават най-верните поданици на езика, вероятно защото са така устроени - да виждат в него убежище, по-надеждно от камъка, технологиите, дори от вярата и от любовта понякога. Имаше време, когато вътрешно опонирах на автори като Йосиф Бродски, които дефинираха нуждата от поезията като закономерна необходимост от победа на естетиката над етиката. Подсмивал съм се и на нашия поет Иван Методиев, който опитваше да докаже неизбежността на изящната словесност чрез аргументи от света на физиката и дори космоса“. Той изтъкна, че играта с езика и мъчителните опити да се постигне съвършенството с малко думи, което дава единствено поезията, са пряк опит за достъп до носталгии и блянове, които са живи, но невинаги са биологична форма на живот. Поезията е пространство за съчетаване на енергии, които не винаги познаваме така добре, както те познават нас.

5-5

Затова според него поетите не изчезват, включително поетите на България. Затова не са изчезнали и днес, когато очевидно има дефицит на какви ли не ценности, и затова не изчезва и могъщият стремеж към висше езиково майсторство - то прави самотното ни битие тук копие, колкото и скромно да е това копие, на непостижимия майсторлък на Създателя, каза още Бойко Ламбовски.

6-6

„Приемам тази награда като почетен жест на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ към цялата днешна българска поезия. Тя още е жива“, каза в заключение Ламбовски и завърши словото си с едно, по думите му, кратко стихотворение, посветено на една негова голяма и болезнена любов към българския език:

Българският език

Език, аргат, тарикат

- ти майка, татко и брат;

ти - сън в утра биберонести;

хайдут, чавдар, комсомол;

Илийца, вадеща кол;

кошара с цигли изронени...

 

Не съм ти кон, ни ездач,

палач, ни гробокопач;

ни спирохет даже в шепата ти.

Амортизиран модем,

жегла на счупен ярем –

това си ти: полушепотен си.

 

Защо тогава свиреп

вървя засмукан от теб

и сме с пръстета преплетени?

 

Какъв ли муз ти шепти

та ти в такива дести

нации бързаш тъй трепетен?

 

Език мой, пръстен ли, пръст,

кошмар ли околовръст –

без тебе ме няма в себе си.

 

Вървя нечут, необут,

вървя амгълест и луд

през фентъзита и ребуси.

Аз знам, че ти ще умреш

не в Сплит и не в Маракеш,

а в самоковници собствени.

И аз ще те чакам там –

изтлял, анонимен, ням,

щастлив и вечен твой поданик.

8-8