Театрална зала, Ректорат
Културният център на Софийския университет „Св. Климент Охридски” представя в рамките на Кинофорума "Моят филм" /серия прожекции и обсъждания/ "Грозни, мръсни, зли" (Brutti sporchi e cattivi), 1976, Италия, 115 мин. Режисьор: Еторе Скола; Сценарий: Руджеро Макари, Еторе Скола; Оператор: Дарио ди Палма; Участват: Нино Манфреди, Франческо Анибали, Мария Боско, Джизелда Кастрини.
Изборът е на Бойко Ламбовски.
Кан ’76 – Награда за режисура
imdb 7.9/10
„Грозни, мръсни, зли“ на Еторе Скола е хипнотичен символ на жизнеността в най-маргиналните й проявления.
За този филм на 44-годишния тогава режисьор може да се говори много – с усмивка, потрес или отвращение – но много. Има достатъчно анализи – аз самият зачетох това-онова с интерес. И все пак – нека кажем веднага, че филмът привлича и днес както с яростния си хумор, така и с възможността за символична употреба, за естетическа маркировка в постоянно движещите се пясъци на етоса и историята.
Филмът очевидно е нещо като направен със замах прощален жест към италианския неореализъм, за който Скола е натрупал много познание в предишни практики. Но е и полемика с жанра, и философско предизвикателство. Според данните Скола първо искал да снима документална лента за нещастниците от бордеите, после решил да направи игрален филм. Освен това е имал прекрасната идея да привлече забележителния Нино Манфреди за главната роля на едноокия негодник Джасинто, който тормози без умора семейството си. Пък всички заедно тормозят и себе си, и „благополучните“ квартали наоколо, защото, както отбелязва критиката, в този филм няма положителни герои.
Но каква изненада за нас е да видим този филм днес и да си кажем, че бордеят като символ е все така редом, все така заплашителен и в същото време все така притегателен! Освен това ни изглежда по-жизнен от всякога, на фона на преселническите вълни и вълнения. Всъщност кодовата дума на този филм за мен е „жизненост“. Забележете младежите с моторетките, които тръгват да паланджосват минувачи в ситито, забележете непрестанното движение, забележете липсата на меланхолия в тази хипермеланхолична обстановка, забележете дори оцеляването на негодника Джасинто, когото и самата земя вече не би трябвало да търпи...
Филмът е изумителен визуален танц на дълбоки морални антиномии, които ми изглеждат вечни. Винаги ли примитивното е по-жизнено от цивилизованото? Интензивното рождество приоритет на вертепа и бордея ли е? (Обърнете внимание на момичето с жълтите ботуши в началото и края).
Ние умни, красиви и добри ли сме, или сме само по-рафинирани от героите на Еторе Скола?
Забележителен филм, който ме грабна при първото гледане, и не му пуска оттогава“.
Бойко Ламбовски