Галерия „Алма Матер“, Ректорат
През призмата на личната драма, изложбата поставя акцент върху два важни социални проблема на българското общество: капанът на социалната периферия, в която съществуват децата с увреждания, и пътно-транспортните произшествия и липсата на адекватни наказания на отговорните за тях.
Детето от снимките се казва Любомир Еленков – Любчо. Любчо е роден на 8 март 2002 година. Без да иска, нито пък да бърза. На 8 март 2002 година вечерта, на прибиране от вечеря по случай празника, майката и таткото на Любчо са пометени на пешеходна пътека от пиян шофьор. Майката е бременна в осми месец. Линейката закъснява, бебето е извадено късно, майката умира. През месец ноември умира и бащата – без да излезе от будна кома и без никога да разбере, че е станал баща.
Любчо е роден с увреждане поради дълга липса на кислород. Кръгъл сирак с ДЦП – диагноза за цял живот. Виновникът отдавна е на свобода, никой дори не помни името му.
Днес Любчо е на 14 години. От мига на раждането му за него се грижат баба му и слепия му дядо. Всеки ден е борба. Преминал през множество операции, той има напредък. Но този напредък е заслуга не на държавата и нейната грижа за децата в подобно състояние, а на денонощната грижа на баба му и дядо му и на стотиците непознати благотворители.
Баба Санка се страхува, че един ден няма да има на кого да остави Любчо и няма да има кой да се грижи за него. Затова бърза, опитва се да измами времето. И да осигури колкото се може повече рехабилитации, операции, упражнения, масажи, уроци, така че Любчо да може един ден сам да оцелява. А тя да си тръгне спокойна.
В България има много деца като Любчо. Не всички с драматична съдба като неговата, но със сигурност всички с ощетени и измъчени души. От удобството на нашето здраве е лесно да изпитваме съчувствие, често пъти то е огромно. Но съзнанието, че сме безпомощни да променим нещо ни кара да обръщаме очи от увредените деца и да продължаваме със своите си животи и ежедневни борби. А те остават с болката и без надеждата.
Фотоисторията на Любчо спечели първо място в категория „Документални истории и фотоесета от България“ 2016, както и специалната награда за хуманистична фотография, учредена за първи път през тази година на името на Шаварш Артин.
Изложбата бе показана за първи през декември 2016 г. в Централния Военен клуб – София. В резултат на кампанията за изложбата и масовата подкрепа и интерес в рамките на две седмици бяха събрани 183 167, 38 лв. дарения. Това връща увереността в добротата на хората, но и потвърждава вярата в силата на фотографията.
Този проект не е завършен, защото макар и да е постигнал една от целите си, а именно финансова подкрепа за Любчо, остават стотиците други болни дечица и техните семейства, които продължават да вегитират. Ето защо от изключителна важност е да се даде гластност на проблемите на тези хора и фотографията е един от способите за това.
Красимира Василева
Красимира Василева е завършила право в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и магистърска програма „Право на Европейския съюз“ в същия университет. През пролетта на 2016 г. придобива професионална квалификация по специалност „Фотография“ във Факулета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Практикуващ юрист е.
С фотография се занимава от 2005 г. и е носител на поредица награди в тази област, част от които са: бронзов медал в категория „Монохромна фотография“ в трети международен фотографски салон Варна 2009 под патронажа на ФИАП; сребърен медал в категория „Портрет“ на Фотоакадемика „Янка Кюркчиева“ – 2016; сребърен медал в категория „Портрет“ на Prix de la Photographie Paris (PX3) 2016, Париж; първо място в категория „Документални истории и фотоесета от България“ на БГ ПРЕС ФОТО 2016; специалната награда за хуманистична фотография на БГ ПРЕС ФОТО 2016; почетна награда в категория „Портрет“ на Tokyo International Foto Awards (TIFA), декември 2016; почетна награда от IPOTY – Interntional Photographer of the Year 2016, категория Портрет.