Със сигурност темата е много интересна и прецизно избрана. Тя е предизвикателство за видни историци от университетите в Атина, Комотини, Крит, Пиза, Пардю, Гийсен, Ниш, Нови Сад, Истанбул, Грац, Кишинев, Виена и разбира се за учените-историци от Алма матер, които участват в научния форум и допринасят за доизясняването и по-категоричните изводи, които можем да направим за периода от 1699 до 1829 година.

За Централна и Западна Европа този период е преходът от "Стария режим" към постаграрното общество, от абсолютизма към модерната национална държава. За Югоизтока, за Балканите, осемнадесетото столетие и първата трета на ХІХ в. са десетилетията на една своеобразна "еманципация на манталитетите", тогава се променят възможностите за мобилност на поданиците на Османската империя, появяват се националните идеи и се търсят пътища за утвърждаване на новите (стари) държави на Полуострова. Това е и времето, когато османският елит сериозно се замисля за реформи в собствената си империя, давайки си сметка, че без един такъв "преход" държавата ще загине.

През тези тринадесет десетилетия трансформационен тласък в своето развитие получават "малките" национални общества в Югоизточна Европа – сред тях и това на българите. Промените, които настъпват в тях, имат своите европейски успоредици, но те притежават и немалка регионална специфика в областта на икономиката, духовността и политиката и дават добра възможност за изследване на актуални паралели.

Основния принос на международната конференция е изясняването на факта, че колкото и да е спорно понятието "обща европейска история", едва ли може да има някакво съмнение, че миналото на Югоизточна Европа е неразделна част от историята на Стария континент.