Начало / Новини / Архив / Архив на Горещи новини / Дневникът на плячкосването

   
Дневникът на плячкосването

Снимка: http://bgprolet.wordpress.com

Прожекция на филма „Дневникът на плячкосването“ (Memoria del saqueo/2004) организираха студенти от Исторически и Философски факултет на Софийски университет "Св. Климент Охридски".

Френско-швейцарско-аржентинската продукция на режисьора Фернандо “Пино“ Солана е посветена на икономическите процеси, които довеждат до огромната задлъжнялост на една от най-силните икономики в южното полукълбо и последвалия фалит в 2001г., възстановяването от който е невъзможно и до днес. Петдесетина ученици, студенти от различни университети и преподаватели от Софийски университет "Св. Климент Охридски" проследиха с интерес първата от поредица подобни прожекции, правейки неизбежни аналогии със случващото се в България в последните две десетилетия, които бяха обсъдени в дискусията след края на филма.

Лентата, която в Канада се разпространява под творческото заглавие “Социален геноцид“, проследява 18-те години неолиберални икономически реформи след падането на военната хунта в 1983г. Режисьорът показва как само осем години след обявяването на независимостта от Испания в 1816г. латиноамериканската държава тегли първия си презокеански заем, което е разтълкувано като връщане към колониализма. По-опасен е дългът, който диктатурата натрупва век и половина по-късно, поет незаконно, без участието на аржентинското общество, което не получава нищо от него – парите са използвани за милитаризация, която логично завършва с фиаското във Фолкландската война срещу Великобритания. Пряк резултат от войната е падането на хунтата, но очакваната демократизация се оказва не толкова проста при наследения незаконен дълг, който кара държавата да приеме сходен режим на икономическа либерализация, какъвто МВФ налага на всички страни, принудени да търсят външно финансиране. Въпреки общественото неодобрение, този курс се поддържа от всички правителства – нещо, което Пино нарича “предателство на политическата класа“.

След падането на Желязната завеса и премахването на биполярния свят естествено се катализира т.нар. Вашингтонски консенсус, който е в основата на икономическите процеси известни с далеч по-приятното и вълнуващо име Глобализация. Аржентинският дълг, който е растял непрестанно в ранните години на демокрацията, кара управляващите да прегърнат политиката на МВФ още по-искрено през 90-те години на миналия век. Това е период, доминиран от Карлос Менем, представител на Хустисиалистката партия, т.е. Партия на справедливостта – въпреки оруелското име, което носи, това е партията на Хуан Перон, известен популист с неприкрита любов към нацизма и обаянието на Мусолини.
Не по-различна е икономическата програма, която предлагат левоцентристите от Радикалната партия, един и същ е и икономиста – архитект на “икономическото чудо“ Доминго Кавальо. Поразително познато е явлението, в което политическите партии изоставят своите идеологии и се захващат с просто разпределяне и договаряне на длъжности и блага. Така през 90-те управляващата класа се впуска единодушно в това, което Пино нарича “богатия обяд на приватизацията“. “Как е възможно в една така богата страна да има толкова бедни“, размишява той върху “икономическото чудо“. Ежегодно държавата произвежда достатъчно за нормалния живот на 300 млн. души, но същевременно изхранва многократно по-малко, повечето от които не се намират в нейните граници.

Забележителни кадри от зората на приватизацията показват Хосе Мансано, вътрешен министър на Менем, да обявява нова ера на благоденствие, в която “милиарди долари ще преминат от държавната хазна в джобовете на пенсионерите“. Нещо, което са чували и българските пенсионери, но всички все още очакват. “Чудото“ е наречено от режисьора “социална катастрофа“. Известният американски принцип “да дадем на най-богатите всичко и да се надяваме, че ще се разпростре върху всички“ изглежда не работи в контролираните икономики в Южна Америка. 80% от богатството са в ръцете на 10% от населението, докато трима от всеки петима живеят под прага на бедността, което е средното ниво за континента в края на миналия век. Още по-тежко е положението с гладуващите деца и смъртността сред подрастващите. Обикновени лекари представят пред Пино тезата на известния аржентински педагог Хуан Гаррахан, че недохранването е социално-икономическа болест и тя се лекува като намериш работа за всеки. В страната понесла 30 хиляди жертви на военния режим се появява „един нов вид насилие, което се крие зад маската на демокрацията“ и годишно отнема живота на 35 хиляди души, засегнати от лесно лечими болести.

Всичко това е резултат най-вече от ударната приватизация, която е сравнена с изземванията на блага в колониалното минало. На международни концерни са предадени газовите и нефтени компании, пътищата, авиацията, водоснабдяването и т.н. За най-тежки са обявени последствията от приватизацията на железопътния транспорт. Да припомним, че и в България пътническите превози бяха разделени от товарните с идеята да бъдат продадени на западен инвеститор, което неминуемо ще доведе до закриване на инфраструктура. Можем директно да се поучим от аржентинския опит, където дължината на жп-линиите е свита от 36 хил. на 8 хил.км. От 95 хил. работни места остават едва 15 хиляди.
Аргументите, с които се достига до това положение са познати до болка – железниците са обявени за губещи или са докарани до загуби, а държавата няма пари за субсидии. Интересното е, че същата тази държава намира субсидии за магистрали, чиито цени са изкуствено раздути, а скоро след построяването им са отдадени на концесии при неизгодни условия. Единствената разлика с България е, че там наистина са построени магистрали, макар таксите, които са изискват за ползването им, да спират бедното население, финансирало цялостното изграждане, да ползва правото си на свободно придвижване.

Днес, близо десетилетие след фалита, финансовите трудности на Аржентина отново я принуждават да започне да обслужва външен дълг от близо 100 млрд.долара. За 2009г. страната дължи 13 млрд.долара, повечето от които са само лихви. Да припомним, че според редица икономисти и леви мислители дългът на Третия свят не просто е поет незаконно, но и вече е изплатен неколкократно, което означава, че богатите страни са тези, които дължат, както за икономическите манипулации, така и за вековете колониална експлоатация.

Всички изводи, които могат да се направят от лентата, чието заглавие директно намига към „Дневниците“ на Ернесто Гевара, рязко контрастират със свободата и равенството между всички хора, които идеологът на свободния пазар Адам Смит очакваше да постигне с честна търговия, лишена от привилегии. Вместо това продължаваме да получаваме това, което той определи като “подлата максима на господарите на света“.
“Всичко за нас и нищо за другите.“

Източник: http://bgprolet.wordpress.com

Коментари

Влез, за да коментираш.