Свободата на словото винаги е плашела властта. Още Наполеон Бонапарт казва: „Страхувам се повече от вестниците, отколкото от сто хиляди щитове“.

Историческият преглед на медийното законодателство, направен в книгата, регулиращо средствата за масово осведомяване в България за периода 1865–2009 г. показва, че се променят по-скоро юридическите детайли. В по-общ план всички правителства след Освобождението до наши дни се стремят да създават закони, бранещи властта от обществото, а не, както би било редно – обществото от властта.

Този факт, съчетан с някои неотживели все още тенденции от тоталитарното минало на България и промените, които носи постмодерната ситуация на днешния ден, създадоха регистрираща, деперсонализирана, профанизирана журналистика.

Световната финансова криза и влошеното качество на традиционните медии засилват, започналият процес на преориентиране на публичния интерес към онлайн журналистиката. Процъфтяват и хоризонталните социални платформи, където всеки има своя нецензуриран глас онлайн. Тази нова форма на свобода на словото още повече плаши властта, защото е „призрачна“, „анонимна“ и поради това – жестоко разобличаваща.

Страшното е, че през 2009 г. в България, вече държава-членка на ЕС, на тази свободна изява на словото все още се отговаря с варварско насилие.

Вярно е, че журналистиката трябва да бъде отговорна. И тя се опитва да бъде, въпреки високите санкции за обида и клевета и трудният достъп до обществено значима информация. Все още се срещат журналисти, които се опитват да изпълняват основните си функции – да информират за събитията, които дневният ред на обществото налага, да алармират за нарушения, които ощетяват обществото, в което се опитваме да живеем, да създават професионален журнализъм….

Защото обичат професията си, влюбени са в свободата, обичат мястото, където са се родили и са решили да го (ин)формират отговорно и съвестно, за да стане по-добро.

Тези журналисти са като птиците – летят високо, любопитни са да видят повече и са приели за себе си истината, че като птиците – умират сами.

Тази книга е призив да не се позволи да заглъхнат техните гласове, да не бъдат пречупени техните талантливи пера, защото и ние като общество, носим отговорност и трябва да заплащаме цената на свободата, която е винаги на едно поколение от изчезване.