Какво показва и за какво предупреждава кандидатстудентското “бисерно” творчество

Предлаганата “антология” от подредени в цялостни теми кандидатстудентски “бисери” по българска история не е нещо непознато на любопитните български читатели с чувство за хумор. През лятото на всяка година вестниците използват неочакваните “остроумия” (или по-скоро “скудоумия”) на младите българи, “щурмуващи” хуманитарните специалности на Алма Матер, за да обогатят развлекателните си страници. А пък читателите охотно се забавляват, може би с тайната мисъл, че те самите не биха могли да “произведат” подобни глупости и недомислици. Трябва обаче да ги уверя, че всеки, и недоучилият, и най-подготвеният, може неволно да сътвори “бисер”. Защото истинският “бисер” се ражда не само и не толкова от непознаването на историята (такива кандидатстуденти обикновено предават празни листове), колкото при криворазбрана логика на събитията, при пренасяне на познатата на младежите днешна реалност в миналото или заради претоварено им с информация съзнание, склонно да прави странни “къси съединения” между различни имена, дати и епохи.

Няма съмнение също така, че най-забавните “бисери” се появяват в кандидатстудентските теми по история и литература и то не само защото това са най-масовите изпити. Известно е, че върху наученото по тези предмети в средното училище се гради националното самосъзнание на българите и познаването им се смята за задължителен елемент от общата ни национална култура. Точно затова незнанието, объркването или странните твърдения по познатите на всички факти изглеждат и най-забавни.

“Бисерите” са си “бисери”, но в продължение на години ние, историците от Историческия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, правехме нещо повече. От множеството отделни “бисери” съставяхме цяла кандидатстудентска тема. Това са така наречените “бисерни теми”. През 1990 г., още съвсем в началото на прехода, когато българското книгоиздаване все още тепърва се освобождаваше от строгата цензура и контрол, Университетското издателство “Св. Климент Охридски” издаде малка книжка, озаглавена “История на България през погледа на кандидатстудента. Съвсем кратък курс”. В нея бяха събрани 12 “бисерни теми”, съставени в периода между 1966 и 1989 г. През следващите бурни преходни години някои от новите “бисерни теми” бяха публикувани в различни вестници. Но не всички. Новите компютърни времена промениха и начина на съставянето на “бисерните” теми. Постепенно те се превърнаха в индивидуално, а не колективно занимание, което крие както предимства, така и недостатъци. Склонна съм да приема това като една от негативните последици на ХХІ в.

Пълното събрание на уникалните исторически теми, съставени от “бисерите” в кандидатстудентските работи по история в Софийския университет “Св. Климент Охридски” могат да се намерят единствено и само в новата антология на младежко историческо “народно” творчество, която държите в ръцете си.

Преди да разлистите забавните страници, съм длъжна да направя и някои разяснения. Всяка тема представлява компилация от отделни изречения, или части от изречения заимствани от кандидатстудентските работи, и подредени така, че да се получи що-годе смислен исторически разказ за събитията, които отговарят на логиката на изтеглената тема от кандидатстудентския изпит. В някои случаи, за да бъде използвана цялата пъстрота от неочаквани идеи и образи, изреченията са съставени от различни кандидатстудентски работи. Но със сигурност всичко в темите е “изобретено” и написано от кандидатстудентите, сиреч – то е автентично. А моята роля се свежда единствено и само до подбора, компилацията и конструирането на “бисерите” в единен текст.

Наименованието “бисер” също не е случайно. Истинските хем смешни, хем показателни “мъдрости” на най-младите представители на българския народ, също както и истинските "бисери" в морето, се срещат твърде рядко. Изисква се немалко усилие от многобройните смислени и интелигентни работи да се открие нещо, което по стечение на обстоятелствата съчетава истина и неистина и звучи парадоксално. Но усилието да се извадят и съберат на едно място “бисерите”, поне според мен, си струва.

Като имам предвид характера и съдържанието на “бисерите” преди 1990 г., както и на тези от последните 18 години, съм длъжна да обърна внимание и на друга тяхна характеристика. “Бисерите” не са просто плод на неграмотност или незнание, а нещо много повече: като в криво огледало те отразяват преди всичко обществените проблеми на днешния ден. В спонтанните разсъждения на кандидатстудентите безпогрешно могат да се проследят политическите етапи на българския преход, както и външнополитическите предизвикателства и спорове. С развитието на информационното общество младите хора все повече затъват в “киберпространството” на интернет мрежата, но не могат да излязат и извън влиянието на медиите, на думите и посланията на политиците, на желанията, болките и проблемите на родителите си. Затова от техните работи ясно личи как императивите днешна България се наслагват върху историческото познание или по-скоро не-до-познание. Този аспект на “бисерите” ме е накарал да прибавя към всяка тема и годината, в която е била съставена. Тази своеобразна хронологията е предназначени за онези, които са готови в забавното четиво да потърсят и по-сериозни тенденции и да направят съответните изводи. В това отношение “бисерите” с успех могат да съперничат както на анкетите на социолозите, така и на писанията на многобройните днес народопсихолози.

В “бисерните теми” могат да се проследят и променящите се обществени нагласи: от единствената истина до 1989 г. към плурализма, от превъзнасянето на “бедните и унизените” към възхвала на “чорбаджиите” и “предприемачите”, от прославянските увлечения към завръщане към “прото-българизма”, от русо/съветофилството към прозападна ориентация, от уважението към интелектуалните занимания до презрение към всичко, което не осигурява бърза и лесна печалба. А най-любопитна беше и си остава еволюцията в националните чувства. През 90-те години се усещаше силният стремеж към толерантност и разбиране към чуждите гледни точки, докато в началото на ХХІ в. все по-чести стават проявите на краен национализъм, превъзнасянето на българската държава като първа и уникална в Европа, справедливо гордееща се със своята армия и модел за останалите. Но не е трудно да се направи и изводът, че бомбастичните твърдения за величието на България в далечното минало всъщност скриват горчивото осъзнаване на днешното незначително място на страната ни. Те говорят и за криворазбраната употреба на историята в политиката.

Последният проблем, на който искам да се спра в тези въвеждащи бележки е често поставяният въпрос: Дали оповестяването на кандидатстудентските “бисери” не представлява подигравка с младите поколения българи, с образователната ни система, с езиковата култура на нашето общество или казано по-общо, дали не се подиграваме на самите себе си? Понеже отдавна преглеждам кандидатстудентски работи и събирам “бисери”, мога да си припомня как и преди 1989 г. се опитваха да ни забранят да го правим. Мотивите тогава бяха, че с разпространяването на “бисери” сме поставяли под въпрос усилията на Министерството на народната просвета и труда на учителите, че сме злепоставяли социалистическата образователна система. Не е много по-различна мотивировката на противниците на “бисерите” и днес. Сега ни обвиняват в липсата на морал и в недобронамереност към младите българи.

Според мен обаче, ако се чувстваме истински загрижени за равнището на образователната система или за интелектуалното равнище на младите българи, събирането и публикуването на “бисерите” може да бъде само от полза. Дори и като назидание: “Не правете като тях, да не станете за смях!” При това съм убедена, че не всички “бисери” показват природната глупост или езиковата безпомощност на младежите, понякога те са част от неизчерпаемото и неповторимо народно творчество, от своеобразното чувство за хумор, от което в никакъв случай не бива да се отказваме.

И вече съвсем накрая – надявам се, че никой няма да чете “бисерите” с надеждата, че от тях може да разбере българската история! Тяхната цел е различна: на първо място, да се повеселим, а на второ, да помислим сериозно за историческата подготовка на младите българи!

доц. д-р Искра Баева

Кандидатстудентски бисери от 2009 г.

(които не присъстват в книгата с бисери)

Борис отново приложил силната си дипломация, като извършил военен преврат и свалил сина си от власт.

Симеон успява да издигне България до такава ниша, че да я нарекат новата империя на Балканите.

Симеон остава като единствен в историята, успял да разгроми до такава степен Византия, че чак да превземе нейната столица, така той показва, че пред българската войска превземането на столици e нещо лесно за превземане.

Защо България да не е империя в различни периоди? Това е нашето минало и бъдеще.

В ранна детска възраст Симеон е използван като гарант за мир от своя баща. Впоследствие обаче се вижда, че този ход далеч не е лишен от логика и довежда дори до положителен край в развитието на младия Симеон.

Политическите цели на цар Симеон І се изразяват в културен израстък на държавата.

Византия се страхува от българския цар и неговите интереси, които биха довели до падането на Константинопол в български ръце. Това довело до постоянни следвоенни мирни договори между двете държави, които не били в интерес на империята.

Изкачването на трона от Симеон става най-значимото събитие в българската история.

Най-запомнящата се битка на цар Симеон е тази при река Ахелой, защото там намира смъртта си.

По същото време Сърбия, както обикновено, предала България.

В периода 913-916 г. Владетелят отправил множество заплахи към империята, с които имал задачата да изпълни намеренията си за годежа на малолетния император. Той дори предприел обсада на Константинопол, като се надявал да накара византийците да удовлетворят искането му за брак. Поради числеността на византийците той снел обсадата, но самият акт свидетелствал увереността на Симеон в могъществото на държавата.

Най-силното му желание било да създаде обща коалиционна българо-византийска империя. Също така била завоювана и Сърбия, което направило империята тройна.

Едва ли някой от преподавателите в Магнаурската школа е предполагал огромните поражения, които цар Симеон ще нанесе на византийщината.

Разтрогвайки тази вражеска тройна коалиция още в началото на своето управление, Симеон се откроил като владетел с изключителен дипломатически талант.

България е тройна държавна формация от варварски тип.

Успехът е близо, но все още нещо липсва – славяните са политеисти, а българите са моно.

Благодарение на своята тактичност Симеон става известен с политическото могъщество на България.

В България започнали конфликти между две групи – войнолюбивите боляри и защитниците на Борисовото управление. Тъй като войниците били изтощени, спечелила групата на мирната политика.

Расате се отдал на пиянство, разврат и безхаберие. Започнали видни гонения.

Дали по вина на нейните управители или поради могъщата сила на Византия, българската държава загубила своя престиж.

Борис чрез преврат заловил Владимир, избол му очите и го свалил от престола.

Преместването на пазара ограничава известността на българските продукти.

Разпространението на България вече е на три морета и един океан – Адриатическия.

След три брака и многобройни опити да бъде роден мъжки наследник, такъв не се появява.

Този далновиден, дипломатичен и завоевателен персонаж е истинска легенда.

Симеон имал злочестата съдба да умре.

Тройната коалиция била разкрита от не по-малко опитния в дипломацията Симеон и в крайна сметка била редуцирана.

Наличието на територия обаче не е единственото условие за създаване на единна държава и нация.

Въпреки факта, че би трябвало да стане духовен водач, той се представя като блестящ пълководец.

Това затруднило българските търговци едновременно от логистична и от парична гледна точка.

Българският владетел планира да се изкачи по стълбицата на властта по мирен начин.

Начело с княз Чеслав Сърбия фактически престанала да съществува.

В Плиска било забранено стъпването на човешки крак и тя била оставена в забвение.

Сърбите били нападнати и превзети като наказателна мярка.