Галерия "Алма матер", Ректорат
На 2 юни 2026 г. в Галерия „Алма матер“ от 18.00 часа ще бъде открита изложбата „Палимпсести“ на сръбския художник Велко Михайлович. Тя е посветена на 40-годишнината от създаването на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ и неин куратор е проф. Аксиния Джурова. Представянето ще направи проф. Валери Стефанов.
София е вторият град след Белград където изложбата „Палимпсести“ бе показана в Музея на сръбската православна църква на 19 април тази година. Самият художник Велко Михайлович е тясно свързан с живота на православните духовници и монаси в продължение на години. Той е пребивавал в редица манастири на Балканите и Света гора. Вследствие на това е реализирал над 200 изложби, голяма част от които са посветени на техния живот. Изложбата в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ е 244-та по ред. Тя съдържа 24 свитъка, изпълнени в техниката масло, като всеки от тях е с размер 120 х 54 см. Изложбата е съпроводена с каталог, включваш всички експонати.
На отриването на изложбата посетителите ще имат възможност да се запознаят лично с художника. Неговата изява е част от поредица мероприятия, с които се отбелязва честването на годишнината на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“.
Из „Палимпсестите“ на Велко Михайлович
…„Палимпсестите са ръкописи писани на пергамент, което позволява след време, когато се изтрива даден текст, върху него да се нанася нов. Но тъй като мастилото се е изготвяло от природни бои, след време то е избивало и е било възможно текстовете от предишните слоеве да станат видими, макар и не цялостно. Разчитането им обикновено е било частично, като прочитът е ставал по-труден, когато втора, дори и трета или четвърта употреба на пергамента е водела до застъпване на редовете.
В наши дни в литературата и изкуството се използва терминът „палимпсестен прочит“ в смисъл на нецялостно разкриване на текстовото послание, особено когато това се отнася до пресъздаване на духа на отминали епохи. Да си спомним бестселъра на Умберто Еко „Името на розата“, където писателят въвежда читателя именно с уговорката за частичен прочит на събитията в романа – т.е. за палимпсестен прочит на времето.
Какво е предизвикало Велко Михайлович – големия познавач на православната култура, доказал го и в многобройните си изложби (част от които посветени специално на монашеския живот), да ни върне с тази изложба назад във времето към феномена на християнството – написаната на ръка книга и по-специално към палимпсеста? Дали чрез историческите аналогии творецът иска да ни помогне да дадем, макар и частично, отговори на въпросите, с които ни залива днешният, стъписващ със своята бездуховност, нов свят, и така да стигнем отново до извода, че всичко вече някога е било? Може би…
…Представените 24 експоната са изписани от Велко Михайлович с търпението на средновековния преписвач и с респект към словото, както и с калиграфско умение, сравнимо с това на най-добрите майстори на този занаят от Средновековието. Умелото вплитане на различните текстови и визуални нива в тях дава възможност на зрителя да вникне в изплуващите под златоносния воал на времето текстове, сред които прозират фрагменти от арки и крила на ангели, наподобяващи пламъци, чиито езици могат във всеки момент да погълнат вложеното в текста послание. Така съвременният прочит на древните послания, направен от Велко Михайлович, не само го представя пред нас като непрекъснато търсещ и обновяващ своя художествен език творец, но и ни припомня за пореден път, че „книгите не горят“ – въпреки изчезналите в пламъците на войната евангелия на Матей и Марко от Добрейшовото евангелие.
Още един, не по-маловажен прочит на тези отломки от нашата писмена култура предлага изложбата на Велко Михайлович. Те напомнят, че кодексът като феномен на християнството, съхранил паметта и мъдростта на историческото ни развитие, е приравняван през Средновековието към другия християнски феномен – иконата, която отразява присъствието на загадката на Въплъщението. Ще припомня в тази връзка словата на Йоан Дамаскин: „За неуките хора иконите са това, което са книгите за умеещите да четат: за зрението те са това, което е речта за слуха“.
Велко Михайлович ни кара да се запитаме и коя е днес иконата. Имаме ли нужда от нея, търсим ли я въобще в размагьосания свят, в който живеем? В нашето рециклирано време – време на всепозволеност, всеядност, време, в което гениалността на човека роди и изкуствения интелект, и страха от него – какво стана с хуманността? Във времето на релативизма и постистината, на залеза на просвещенските идеали, обсипани с водопади от въпроси без отговори, с разрушен морален и етичен кодекс, търсим ли надеждата, нов отец, нов наратив? И ще ни помогнат ли историческите аналогии и културните препратки, за да припознаем все по-непознатия днес свят в наслоените през вековете събития така, както в старите палимпсести? Може би Велко Михайлович ни подсказва, че не си заслужава все още да ги загърбваме? Не знам… Знам само, че си струва да опитаме…
И още нещо е заложено като замисъл в тези палимпсести, наподобяващи формата на старите свитъци. Освен че континуитетът е доказал исторически своето преимущество над дисконтинуитета, тази изложба е и зов към всички нас да се спрем за миг и да се огледаме.
Днес ние като че ли сме по-малко човеци и повече същества в преход, мутиращи отвътре, очакващи втора среща със себе си с предизвестен край. Каквато и мъдрост да носят като послание различните слоеве в старите ръкописи и палимпсести, те недвусмислено ни посочват, че решението е в нас самите. Но за да приемем тази оголена истина, се изисква кураж, и то човешки. Това също е част от прочита на „палимпсестите“ на художника. Останалите нива на посланията са оставени на посетителите, които ги четат и гледат.“
Проф. Аксиния Джурова