Заседателна зала 2, Ректорат
На 14 май 2026 от 18:00 часа в Заседателна зала 2 в Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ ще се проведе публична лекция на д-р Велизар Садовски (Австрийска академия на науките), организирана от Катедра „Стара история, тракология и средновековна история“ на Исторически факултет, Катедра „Класически Изток“ и Катедра „Класическа филология“ на Факултета по класически и нови филологии. Лекцията е на тема „Ритуална инициация на младежи в древните индоевропейските общества и следи от архаични социални, воински и религиозни сдружения на млади мъже (Männerbünde) в най-старите гръцки, италийски, индийски, ирански, германски и келтски митопоетични традиции“.
Настоящата лекция ще се фокусира върху актуалните ни познания за основни структури на древните индоевропейски общества, достигнали до нас по сведения на най-старите свещени текстове, ритуални и митопоетични традиции от различни индоевропейски култури, преди всичко от старогръцки, латински, ведически староиндийски, авестийски, старонордски, келтски, балтославянски, арменски и анатолийски източници. След въведение и кратък преглед на някои основни посоки в изследванията на древните индоевропейски общества лекцията ще се съсредоточи върху опозицията между ритуалните и митопоетичните традиции на установените обществени съсловия (с техните структури и различните категории на тяхното членение) и тези на лабилните обществени групи, намиращи се в преход между един и друг социален статус, като ефебите в Гърция, италийските, старогерманските и старокелтските ритуални „юношески банди“ и индоиранските (младежки) съсловия на т.нар. vrātya-, буквално „оброчници“.
Чрез сравнителен анализ на химнична, ритуална и героична поезия лекцията ще се започне с преглед на основни характеристики на митологията на полуномадстващите „дребни скотовъдци“ и полууседналите земеделци, с техните социални елити – като жречеството, свещената царска институция, водачите и воините на редовното опълчение. Ядрото на изложението обаче ще се съсредоточи върху преходните възрастови групи, преди всичко т. нар. „(male) age-groups“ или Männerbünde от младежи (гр. éphēboi) на възраст около 15–16 години, стоящи на прага на ритуалния преход към зряла възраст и на своята социална инициация като мъже и бъдещи patres familias, както и пред необходимостта за пръв път ритуално да напуснат своята общност за по-дълъг период (обикновено една година), за да се подложат (чрез поредица от rites de passage) на физически и психологически лишения в рамките на сурово военно обучение като дружина или банда, ръководена от по-възрастен от тях мъж от същата общност, пред когото трябва да дадат оброк за вярност (вед. vratá-, старорус. рота́) и да положат клетва (гр. hórkos) за безусловно подчинение: социално-конститутивни речеви актове, за които разполагаме с преки епиграфски свидетелства от древна Елада и митопоетични наративи от Ирландско море до Индийския океан.
Тези младежки групи трябва да докажат принадлежността си към основната общност, като разширяват границите ѝ с бойни действия и за сметка на други общности (в древна Индия, Гърция и Италия това включва особено рискованата „колонизация“ на нови територии, било то в рамките на един полуостров или на значимо морско пространство), извършвайки набези за отвличане на добитък срещу враговете на общността и сражавайки се (предимно с леки оръжия като лък и стрели) в директен ръкопашен бой. Живеещи на номадски начала, с дълги периоди на глад и физически натоварвания, на лично ниво ефебите трябва да се изправят пред собствената си смърт (както в битки, така и в ритуали, свързани с игри на сръчността, с обредни танци, или пък с ритуализирано трансово „излизане от кожата си“ в безумен гняв, като Тидей в Тива, Cú Chulainn в Ирландия и Один в Скандинавия) и ритуално да се преобразяват и преродят, преживявайки себе си като диви зверове (вълци, кучета, диви свине, хищни птици, мечки [при старогерманските berserkir]), а своите отряди и банди като вълчи глутници, стада от жребци и кентаври или ята от гераци, и приемайки бойни имена на териоморфни митологически принципи (свързани по тотемен път отново с хищниците, с които се отъждествяват).
Ще анализираме съответните митологии и поетични наративи на такива групи от млади мъже (а в някои случаи, например в Атина и Спарта, и от млади жени!) – изпълнени с опасности и атавистични страхове митове за кентаври и амазонки, тотемни и анималистични култове, вярвания за превръщания в зверове или същества от отвъдния свят, институцията на „Дивото войнство“ (позната дори днес, от съвременни европейски фолклорни традиции, включително и българската). Ще разгледаме техни основни божества – като Аполон Ликийски (Apóllon Lýkios) в Древна Гърция, Рудра и Ваю (Rudrá-, Vāyú-) в Древна Индия, Ваю, Тиштрия и Въртрагна (Vaiiu, Tištriia, Vərəϑraγna) в Древен Иран, Один (Óðinn, съответно Wōden / Wōdan / Wuodan / Wuotan) в старогерманските митологии и др.
Изложението ще продължи с представяне на основни ритуали на младежките дружини като Хюакинтиите, Гюмнаите и Карнеите в Спарта, Браурониите в Атина, зимните ритуали на бандите вратя в Индия. Специално място ще намерят различните форми на „страховитите жертвоприношения“ на животни и хора, за умилостивяване на хтонични, тератоморфни и уранически божества, като например: (а) хтонични мотиви като този за „зазидването на отсечената глава“ – от най-източните текстове на индийската „Яджур-Веда“ до келтските обреди в Южна Галия (описани от Посейдоний) и Ирландия, както и поетиката на погребалните ритуали – напр. при погребението на Скилд (Беоулф 26ff.) и видението на Беоулф за собственото му погребение (2799ff.) – както и на надеждата за възкресение; (б) тератологичните култове към абстрактни сили, нумина и безлични експоненти на власт и насилие, като обредите за умилостивяване на стрели в Древна Гърция и Индия, или пък идеята за божествени и човешки аватари от стихийна сила и див звяр през ефеб до пълноправен мъж, отразена в авестийския мит за трансформациите на Въртрагна, и още (в) опитите на мъжките дружини накрая да се впишат в моделите на ураническата митология, за да намерят достъп до основното общество след ритуалното си завръщане и прехода от момци към мъже и пълноправни членове на обществото (отразени и в клетвата на атинските младежи, публикувана от Райнхолд Меркелбах).
Съществените паралели между отделните индоевропейски традиции включват не отделни теми, а цели съвкупности от общи характеристики. Но още по-важно е едновременното появяване на идентични типове божества и култови практики в съответните свещени текстове на различните народи и общности. По този начин както преоценените в последните десетилетия данни, така и наскоро откритите свидетелства за различни древни индоевропейски традиции на инициации на младежи разкриват в сравнителен план скрити остатъци от древни ритуали на посвещение, сакрални текстове и магически практики, които значително разширяват обхвата на нашата способност за реконструкция на общоиндоевропейското ядро на подобни ритуали на преход към нов социален и личностен статус.
***
Проф. д-р Велизар Садовски (*1972) е члвн на Европейската академия на науките (Academia Europaea), както и старши научен сътрудник Ι степен, Distinguished Research Fellow на Австрийската академия на науките и ръководител на Отдела по иранска лингвистика и ономастика към нейния Институт по иранистика. Специалист по староиндийска и староиранска филология, индоиранска лингвистика, сравнително-историческо индоевропейско езикознание. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури в София (1991), следва в Софийския (1991–92) и Виенския университет (1992–96). Магистър (1996) и доктор (2001) на Виенския университет, и двете степени защитени с пълно отличие (summa cum laude). Докторска дисертация „Сложни думи от типа Entheos-bahuvrīhi и образувани от предложни съчетания композитуми в Ригведа“. Работи в Австрийската академия на науките от 1998 г., съучредител e на нейния Институт по иранистика (2003–). След национална и международна евалуация е избран за постоянен научен сътрудник в Академията (2004). През 2009–11 г. e заместник-директор на Института по иранистика. От 2010 г. е носител на австрийска хабилитация като доцент с квалификация (venia legendi) по индоевропеистика. През 2010 г. е повишен и в звание старши научен сътрудник на Академията.
След академичната кариерна реформа в Австрия от 2021 г. е издигнат (2022) в ранг старши научен сътрудник I степен – най-високото научно звание в Академията, съответстващо на висшето кариерно ниво на водещ изследовател (R4) съгласно Рамката за научни кариери на Европейския съюз. От 2023 г. е носител и на Националната научна хабилитация на Италия, ранг I: Редовен професор (Professore Ordinario), в областта на общото и сравнително-историческото езикознание (Linguistica e Glottologia). Изследователските области, в които работи, включват индоиранска филология, лингвистика и поетика; древни индоирански езици и литератури (ведически санскрит, авестийски, староперсийски); сравнително-историческо индоевропейско езикознание: словообразуване (деривация, композиция); старогръцка, византийска и славянска филология; индоирански синтаксис, стилистика и прагматика; индоевропейска поезия, митология, ритуали и религия.
Гост-професор на университетите в Болоня, Рим („Ла Сапиенца“), Неапол („Л’Ориентале“), Верона, Витербо (Италия), Лайден (Холандия), Залцбург (Австрия), Бохум, Кьолн, Мюнхен (Германия). Носител на стипендията на Фондация „Гонда“ към Нидерландската кралска академия на науките. Старши изследовател в Норвежкия институт по филология, Норвегия. Старши гост-учен и носител на стипендия „Меркатор“, Бохумски университет, Германия. Водещ редактор на поредиците: „Речник на личните имена в иранските езици“, „Grammatica Iranica“, „Публикации по иранистика“ (том 32–70), „Иранска ономастика“ (Виена), „Изследвания по сравнително-историческо езикознание“ (том 1–17), „Индоевропейска лингвистика на текста, поетика и стилистика“ (Хамбург), „Indo-Iranica et Orientalia“ (Милано), „Ритуални текстове и контексти“ (Осло). Гост-лекции по покана на научни институции в Атина, Базел, Бергамо, Берлин, Болоня, Бон, Бохум, Букурещ, Бърно, Венеция, Верона, Виена, Витербо, Вроцлав, Вюрцбург, Грац, Делхи, Душанбе, Ерланген, Залцбург, Йена, Каляри, Катания, Кеймбридж, Киото, Копенхаген, Краков, Кьолн, Лайден, Лиеж, Лозана, Лондон, Марбург, Милано (Католически университет; Милански държавен университет), Модена, Мюнстер, Мюнхен, Неапол („Л’Ориентале“, „Фридрих II“), Нюкасъл, Осло, Палермо, Париж, Познан, Равена, Рим („Ла Сапиенца“, „Рома Тре“), Саламанка, Сан Марино, Санкт Петербург, Сиена, София, Страсбург, Тарту, Ташкент, Упсала, Флоренция, Фрайбург, Хале, Хамбург, Цюрих.
