Начало / Новини / Новини и събития / Дубравка Угрешич бе удостоена с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет

   
Дубравка Угрешич бе удостоена с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет

На тържествена церемония, която се проведе в Аулата в Ректората, хърватската писателка Дубравка Угрешич бе удостоена с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Предложението за удостояването с почетното звание на най-старото висше училище в България е на Факултета по славянски филологии.

Церемонията бе открита от декана на Факултета по славянски филологии доц. д-р Бойко Пенчев, който заяви, че е за него е изключителна чест да представи европейската писателка Дубравка Угрешич.

Дубравка Угрешич е родена в Кутина, Югославия, днес Хърватия. По майчина линия произходът й е български.

„Отвратена политически и естетически от надигащия се от всички страни в бивша Югославия национализъм, отказваща да се определи съгласно новоочертаните национални идентичностни граници, през 1993 г. Дубравка Угрешич избира изгнаничеството. Физически пребивава в Амстердам, но най-точното определение за нея е „гражданин на литературата““, каза доц. Пенчев и допълни, че тя завършва сравнително литературознание с профил руска литература в Загребския университет, специализира в Московския университет, превежда и представя руски автори и до ден-днешен чете лекции в престижни университети по света върху руската литература и култура.

1

По думите на декана, това академично минало личи, за добро, и в нейното литературно творчество, в което ерудицията и саморефлексията се открояват особено силно.

Доц. Пенчев припомни, че в края на 80-те години на миналия век Дубравка Угрешич издава в тогавашна Югославия два романа, с които веднага печели любовта на публиката и респекта на критиката. Това са романите „Щефица Цвек в лапите на живота“ и „Форсиране на романа река“, за който е отличена с НИН-овата награда през 1988 година. По думите му, в тези романи в режима на гротеската и интелектуалната игра се разгръща темата за особената хибридност на интелектуалеца, раздвоен между изкуството и политиката, между дързостта и конформизма. През 90-те години и след това Дубравка Угрешич издава множество романи и сборници с есета, с които се утвърждава като писател със своя запазена марка в полето на световната литература. Това са романите „Музеят на безусловната капитулация“, „Министерство на болката“, „Баба Яга снесла яйце“, „Лисицата“; сборниците с есета „Американски речник“, „Култура на лъжата“, „Четенето забранено“, „Няма никой вкъщи“, „Европа в сепия“ и други.

6

Доц. Пенчев подчерта, че повечето книги на Угрешич са преведени на български език, като първите й романи излизат в журнални варианти, по-късно и като самостоятелни книги.

Преведени на повече от 20 езика, произведенията й са удостоени с престижни отличия. Дубравка Угрешич е носител на редица престижни литературни награди, сред които НИН-овата награда (1988 г.), Европейската награда за есеистика „Шарл Вейон“ (1996 г.), нидерландската награда Verzetsprijs (1997 г.), Австрийската държавна награда за европейска литература (1998 г.), наградата „Хайнрих Ман“ на Академията на изкуствата в Берлин (2000 г.), италианската награда „Ферония“ (2004 г.), награда „Джеймс Типтри“ (2010 г.), наградата „Жан Амери“ за есеистика (2012 г.), Международната литературна награда „Нойщат“ (2016 г.), награда „Виленица“ (2016 г.) и др. Нейни произведения са номинирани в списъка на финалистите на авторитетни литературни призове като „Стрега“ (2003 г.), „Ангелус“ (2007 г.), международната награда „Ман Букър“ (2009 г.) и др.

„Добри писатели има много. Малко са обаче писателите интелектуалци като Дубравка Угрешич, поемащи риска да отстояват гражданска позиция, която може да ги отлъчи от удобството на една или друга общност. Дубравка Угрешич е един от малкото останали гласове, защитаващи все по-крехката сякаш либерална идея, че човекът не е функция на нацията или на пазара“, каза доц. Бойко Пенчев. Той допълни, че още в началото на 90-те години тя диагностицира популизма, още преди думата да е придобила сегашната си популярност. Болката, с която в началото на 90-те писателката описва изтриването на югославското общо минало и идентичност, разломът по линиите на националистическата територизация, всъщност ще се окаже и тревожно предчувствие за съдбата на Европа днес.

2

Иска ми се книгите на Дубравка Угрешич да не бяха толкова актуални, би било успокояващо, ако можехме да си говорим за национализма като кич, но в чисто исторически план, като любопитен епизод от миналото“, каза доц. Бойко Пенчев и изрази съжалението си, че посланията, предупрежденията, болката и носталгията в нейното творчество стават все по-важни и актуални.

„Дубравка Угрешич е писател на изгнаничеството, на изгнаничеството не просто като юридико-полицейска, колкото като духовна категория“, подчерта деканът на Факултета по славянски филологии и отбеляза, че в своите книги хърватската писателка се обръща към човека, чието място в света е поставено под въпрос. Самата литература, истинската литература досега е правила точно това – да поставя въпроса „Кой съм аз всъщност?“.

3

В словото си доц. Пенчев отбеляза още, че книгите на Дубравка Угрешич говорят на вътрешния изгнаник във всеки един от нас, на онова несигурно, понякога леко притеснено, понякога вдъхновено духовно същество, което отказва да получи еднозначен национален или социален етикет.

Накрая той изрази радостта си, че Софийският университет, една институция, в чиито основи са залегнали идеите на разума, толерантността и интелектуалната предразположеност към сложно мислене, ще удостои с най-високото почетно звание един мислещ писател като Дубравка Угрешич. От името на българската четяща публика той изрази благодарност към труда на българските преводачи на писателката – Жела Георгиева, Русанка Ляпова, Людмила Миндова, на издателите – „Факел“ и „Колибри“, които издават книгите й в България. Той припомни и рано отишлата си от този свят Малина Томова, чието малко издателство „Стигмати“ издаде първите книги на Дубравка Угрешич на български език – „Културата на лъжата“ и „Музеят на безусловната капитулация“.

„Днешният ден е празник за всички читатели на Дубравка Угрешич, на всички онези, които обичат и вярват в мисията на добрата литература“, каза накрая доц. Бойко Пенчев.

7

Дубравка Угрешич бе удостоена със званието „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет от ректора на Алма матер проф. дфн Анастас Герджиков.

Тя започна словото си „Сорбона бонбони или моите университети“ с разказ за историята на нейната майка, която през 1946 г. тръгва от Варна към Югославия с влак, носейки със себе си книги, малко дрехи и дребни ябълки. След години своето пътуване тя описвала с едно изречение – „Всичко беше разрушено!“.

„В следвоенното ми детство, лишено от играчки, книгите на мама ми послужиха като играчки. Прелистването и драскането с молив по белите полета бяха най-ранното ми детско забавление“, отбеляза Угрешич и добави, че образованието й, започнало с майка й, включвало холивудски филми и нейните книги. „С тръгването на училище пакетът стана по-голям, а желанието за учене бе подкрепено от идеологическата пропаганда на времето – със социалистически лозунги, които твърдяха, че „знанието е сила“, с легендите за вождовете на комунизма, които непрекъснато се учели, и с портретите им“, каза Дубравка Угрешич. Тя говори за легендите в обществото от това време, според които Тито свирел на пиано, а съратниците му говорели много чужди езици и учили в Сорбоната в Париж. „Сорбоната бе дума, която премятах в устата си като твърд зелен ментов бонбон, но дълго я изговарях погрешно: Соброната“, отбеляза Угрешич.

9

По думите на писателката, за майка й светът, който далеч не е идеално място, е можел да стане по-добър, благодарение преди всичко на знанието, образованието и изкуството. Именно тези ценности Дубравка Угрешич наследява от своята майка. Тя се върна в спомените си по време на първото си посещение в България, срещата си със своите роднини, бързото научаване и последвалото бързо забравяне на българския език: „Впрочем, случваше се децата от махалата да ми подмятат: „Бугарица! Бугарица!“. По-късно щях да разбера, че страхът от изключване от обществото е един от най-големите човешки страхове. Подобен страх засяга и животинските видове, живеещи на стада“.

5

Тя обърна внимание на годините на своето следване на руски език и литература във Философския факултет в Загреб. Угрешич посочи, че това е станало по-скоро поради административно недоразумение, отколкото по собствено решение и добави, че по онова време следването на руски език не е било популярно и дори самата дума „руски“ е звучала като стигма и доброволно изолиране от интелектуалната общност. Тя си припомни опиянението на студентските години и срещата с различните художествени тенденции и културното идолопоклонничество: „По-късно щях да науча, че нещата в културата изчезват, променят се, променят се и арбитрите на вкуса, самият вкус и литературните моди. Артикулацията на културата по време на моето студентство беше по-жива от всякога, редуваха се литературно-теоретични школи, постмодернизъм, феминизъм, постколониализъм“.

След дипломирането Дубравка Угрешич продължава академичния си живот в същия факултет, в Института за литературознание – време, белязано със знака на удоволствието от литературата и защита на нейната автономност. Тя обърна внимание на промяната, която настъпва в областта на литературата и изкуството след падането на Берлинската стена: „Учителите, които най-гръмогласно проповядваха автономност на литературата и изкуството, на бърза ръка предложиха интелектуалните си услуги и подкрепа на новите власти, сърбите – на сръбските, хърватите – на хърватските“.

12

По-късно осъзнава, че подмятането „Бугарица! Бугарица!“ в ранното й детство и административната грешка, заради която е следвала руска литература, всъщност са били формиращи. Угрешич отбеляза, че в по-дълбок смисъл годините на оформянето й като личност са започнали с 1989 г. и падането на Стената, с 1991 г. и разпадането на Югославия и с 1993 г., когато напуска Хърватия: „Поех по света с нищожен капитал от няколко книги, на възраст, в която по-мъдрите хора вече кроят планове за пенсия. Това беше интензивен, формиращ курс, това бяха „моите университети“.

В словото си тя обърна внимание на бързото преобразяване на обществото – бивши комунисти – в антикомунисти, атеисти – във вярващи, разумни дотогава хора – в стръвни националисти, психиатри – в убийци, писатели – в слуги на новите режими. Осъзнавайки, че съществува само съгласие и несъгласие, излизане от кръга и оставане в него, съпротива и приспособяване, Дубравка Угрешич подава молба за напускане на Философския факултет в Загребския университет и заминава в емиграция „с репутацията на враг на народа, предателка и вещица“.

10

„Когато поех по света, ми хрумна, че всъщност просто продължавам мамината история. Тя беше напуснала своята страна и тръгнала към друга, защото така диктувало влюбеното й сърце. Аз напуснах страната, защото вече не можех да дишам: непоносимото количество омраза, лудост и лъжа със страшна скорост изчерпваше кислорода от дробовете ми. Когато пътувала за пръв път през Югославия, мама останала потресена от разрухата. „Всичко беше разрушено“ – казваше, подчертавайки думата „всичко“. В края на жизнения й път, като незаслужено наказание (защото такова нещо никой не заслужава) пред очите й се въртеше същият пейзаж. Отново всичко беше разрушено!“, отбеляза Дубравка Угрешич.

В изказването си тя обърна внимание на новата епоха, в която живеем – историческото време се измерва с BG (before Google) и след това, изтъкна тя и зададе въпроса „Дали обаче станахме и нови хора?“. Дигиталното битие, екстремното настояще, което не сме в състояние да следваме, бяха акцент на изказването й: „Ходим, вперили погледи в екраните на своите телефони, живеем в културата на компромиса и консенсуса, всички се съгласяваме с всички“.

Дубравка Угрешич обърна внимание и на специфичното състояние, наречено resignation syndrome, забелязано за първи път в Швеция, появяващо се при децата на бежанските семейства с неустановен статут, които прекарват по няколко години в страната домакин или в бежански лагери в очакване на документи и в постоянен страх от депортиране. Някои от тези деца показват признаци на refusal syndrome и отказват да се хранят, да се движат, да общуват с околните и постепенно изпадат в кома. „Те са като попивателни, попиват стреса на своите родители и за да се защитят – хибернират“, посочи Угрешич. Шведският пример не е единствен, подобни случаи са открити в лагера на австралийските бежанци на тихоокеанския остров Науру, а първият resignation syndrome е бил забелязан в нацистките концлагери, но никога не е назован и идентифициран, подчерта Дубравка Угрешич.

4

В края на словото си писателката се обърна с благодарност за отличието към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Катедрата по славянски литератури и Катедрата по теория на литературата, към българските си преводачи и издатели, направили книгите й достъпни за българските читатели. „Тази награда ме трогна дълбоко. Чувствам, сякаш приемам високата чест вместо моята майка, все едно съм нейна пълномощничка. Защото в своята наивна и непоколебима вяра, че светът може би не е идеално място, но може да стане по-добър благодарение преди всичко на знанието, образованието и изкуството, заслужава тази чест повече от мен“, каза в заключение Дубравка Угрешич.

Цялото слово на Дубравка Угрешич можете да видите тук .

99
14

Репортаж на Телевизия "Алма матер":