Хладно ехо в непрогледен мрак шепти на фона на неспирно туптене. Като часовник сърцето отброява всеки миг, изминал в небитието на незнайна тъмница. Чуват се звуци, тих църковен химн, скърцането на някой прилеп или плъх, тракането на хладни вериги по каменни плочи. Насред мрака, борещ се с нищотата безименен затворник продумва своята последна молитва. През палитрата на омраза, тъга или страх всяка изречена дума откъсната от обречената душа пропада в кладенец с безкрайна дълбочина.

Съзнанието лакомо поглъща дума след дума в своята вечна празнота и от дебрите си връща само отчаяние. В противовес, от мрака чрез ехо шепти надеждата, поддържаща желанието за живот. Поддържаща страданието до гроб.

Времето изтича, идва избавление.

Тиктакането на часовника спира чрез замах. Танцът между отчаяние и желание бива разсечен. Смъртта чрез своят молив – махало от изострена стомана – изписва поредният житейски сюжет. Всеки живот – поредният сонет, на Смъртта поредното стихотворение. Последният удар от сърцето на клетия затворник поставя точка на финалното изречение.