Голямата награда за литература на Софийския университет е учредена през 1999 година и се присъжда веднъж на всеки две години като признание за цялостното литературно творчество на изтъкнат български автор.

Лауреати на Наградата са Вера Мутафчиева, Борис Христов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Константин Павлов, Антон Дончев, Валери Петров, Георги Мишев, Дончо Цончев, Боян Биолчев, Димитър Шумналиев, Иван Цанев и Екатерина Йосифова.

Церемонията бе открита от декана на Факултета по славянски филологии доц. Бойко Пенчев. Той изрази радостта си да представи Иван Теофилов, който е не само поет, но също и театрален режисьор, актьор, драматург, преводач, редактор, интелектуалец и гражданин с трайна следа в българската култура през последния половин век.

Иван Теофилов е роден на 24 март 1931 г. в град Пловдив. Завършва ВИТИЗ "Кръстю Сарафов" и работи като актьор и режисьор. Започва да публикува стихотворения под псевдонима Иван Свежин още в края на 50-те години на ХХ век, а дебютната му книга "Небето и всички звезди'' излиза през 1963 г.

Доц. Пенчев отбеляза, че Иван Теофилов е поет на естетическата безкомпромисност и затова не се радва на особено внимание от страна на официалната литературна критика по времето на социализма. Така както Константин Павлов намира убежище и поле за творческа реализация в киното, Иван Теофилов през онези години се отдава на театъра. От края на 70-те до началото на новото хилядолетие се проявява и в трудното и неблагодарно поприще на преводач на поезия. Сред имената, които претворява на български, са Иван Бунин, Инакентий Аненски, Игор Северянин, Андрей Бели.

Деканът на Факултета по славянски филологии подчерта, че особено значима за литературните процеси в края на социалистическия режим е работата на Иван Теофилов като завеждащ отдел "Поезия" на сп. "Пламък". Според него с естетическа взискателност и човешка топлота Иван Теофилов оказва неоценима помощ на младите автори, като им предоставя възможност за дебютни публикации и насочва вниманието на критиката към тях. По този начин Теофилов съдейства за формирането на поколението на 80-те. Доц. Пенчев отбеляза, че за облика на това поколение можем да съдим по антологичната книга "Последните (поети от 80-те)" (2012). Пак през 80-те години Иван Теофилов е и водещ редактор на библиотеката за съвременна световна поезия "Поетичен глобус" в издателство "Народна култура''.

„И след 1989 г. Иван Теофилов не бяга от обществена дейност. Неговият ръководен стремеж винаги е бил да помага, да подава ръка, да създава условия за изява на по-младите и не толкова млади колеги писатели. Нещо, за което съм му задължен и лично аз. Тази страст да помага е вътрешно присъща на поета, който в Sursum Corda II вижда дори "камъка като стъпало/ а не като стоварена присъда", каза доц. Бойко Пенчев.

В периода 1996-2000 г. Иван Теофилов е председател на Сдружението на българските писатели. През 1995 г. съставя "Антология на българския символизъм", с което събужда за нов живот сред широката публика това направление в българската литература. Започва издаването на списание "Сезон", чийто главен редактор е от 1998 до 2003 г. Списанието е специфично с това, че с високите си критерии се стреми да бъде аналог на сп. ,,Мисъл, "Везни" и "3латорог".

Доц. Бойко Пенчев посочи, че все пак онова, което стои в центъра на творческата личност на Иван Теофилов, е неговата поезия. Сред стихосбирките, които Иван Теофилов издава през годините, заслужава да се отбележат "Амфитеатър" (1978), "Град върху градове" (1976), "Богатството от време" (1981), "Споделено битие" (1984). От по-ново време - "Да" (1994), "Геометрия на духа" (1996), "Инфинитив" (2004) и "Вярност към духа или значението на нещата" (2007).

Иван Теофилов продължава да публикува и днес. Наскоро излезе най-новата му поетична книга - автоантологията "Вкусът на живота" (2016). Във вътрешния свят и устоите на твореца ни въвеждат неговите есеистичии автобиографични книги "Монолози" (2001), "Вселената на яйцето" (2011), "Митология на погледа" (2013). Негови творби са превеждани на английски, испански, полски, сърбохърватски и други езици, включвани са в престижни антологии.

Доц. Пенчев отбеляза, че ако трябва да характеризира с две думи поезията на Иван Теофилов, то това ще са думите "време" и "светлина": „Това е поезия, в която времето става зримо, посредством игрите на светлината. Поезия, в която погледът е способен да разпласти пейзажа, да вкара в него светлина, идваща от други времена. Поезия на сложната яснота. Всъщност у Иван Теофилов има едно рядко съчетание между детското учудване и прозрението на мъдреца. Тази детскост пази спонтанния си корен, но е култивирана и отгледана. Неговата поезия е работа на духа”, каза доц. Бойко Пенчев и припомни стихотворението на Иван Теофилов "Римски разкопки":

"Неуморимия човешки дух:

Вглъбен и зрящ и много по-висок от себе си”.

„Уважаеми колеги и приятели, щастлив съм, че носителят на Голямата награда за литература на Софийския университет за 2016 г. е "вглъбеният и зрящ'', по-висок от себе си Иван Теофилов”, каза доц. Бойко Пенчев.

Ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” удостои Иван Теофилов с наградата.

Иван Теофилов благодари за оказаната чест да получи признание за своята литературна, театрална и преводаческа работа от Софийския университет, който повече от едно столетие възпитава, обучава и създава духовния елит на нацията ни. Той се спря на трудностите, през които е преминал по време на социалистическия режим, на шумното скандално битие на пиесата му „Поетът и планината”, поставена от режисьора Леон Даниел във Военния театър. В словото си Иван Теофилов обърна внимание и на настъпилата промяна през 80-те години на XX век, когато благодарение на посмекчените действия на режисьора, заедно с поетите Константин Павлов и Николай Кънчев са приети в Съюза на българските преводачи. „Най-голямото ми изпитание беше да покажа непромененото си поведение. И мисля, че го показах. И същевременно извърших едно добро дело, като лансирах стихове на редица талантливи и трудни за публикуване тогава млади поети”, отбеляза Иван Теофилов и добави: „Поезията за мен винаги е била отдушник и нещо като терапия в условията на цензура и автоцензура, за да изразя, макар и насаме, личния си опит и преживявания, да ги направя сходни на моите личностни и идейни антени. Защото имах нужда да кажа неща на друг език- повече или по-малко кодиран, идиоматичен - самия език на поезията. Не знам кой ме е карал при наложения съветски модел на сервилно стихоплетство, на безпаметна соцграфомания да го правя, освен самата поезия. Вероятно най-високата цена, която човек трябва да отдаде на изкуството, е дълготърпеливостта, за която премъдрия Соломон от Библията ни уверява,че е по-смела от храбростта”.

Иван Теофилов отбеляза, че за него писането на поезия и е като заставане пред сфинксовете на Аза и Лабиринта, опит за освобождение, желание да изпитаме чувството за пълнота и една подарена ни възможност да усетим плътно благодатта, свежестта, пищността, очарованието на словото, на отделната дума. И може би да вникнем в дълбинните понятия на една тайна азбука.

Иван Теофилов отбеляза, че думите са мъчително бреме, докато ги употребява и в същото време са неотделима част от неговия биологичен ритъм, защото носят вкуса на необикновеното и го заставят да си създава свои утопии, да има свой възглед за света, и добави:

„Пиша, защото ме привличат игрите на въображението и изпитанията на оригиналния синтез- като частна форма на утопията.

Пиша, въпреки абсурдността и смъртта.

Пиша, за да добия сили и намеря упование в това разнебитено и обезверено човечество.

Най-сетне пиша, защото езикът е всичко, което притежавам­

пространството средоточие на целия ми житейски опит.

Когато пиша, усещам радостта, че живея. А това е много повече, отколкото да съществувам”.