Начало / Университетът / Факултети / Философски факултет / Новини / Архив / Слово на доц. Искра Цонева в памет на проф. Исак Паси

   

Словото бе произнесено при официалното откриване на учебната 2011/2012 година, 29 септември 2011

С решение на Академическия съвет на СУ „Св.Климент Охридски” от 18 май 2011 г., Протокол №14, аудитория 41 в Ректората беше наименована
„ АУДИТОРИЯ ПРОФ. ИСАК ПАСИ”.

СЛОВО ЗА ИСАК ПАСИ

Чиста случайност е фактът, че вашият първи учебен ден в Университета съвпада с деня, в който Софийският университет по предложение на Катедрата по логика, етика и естетика на Философския факултет именува най-философската аудитория на Университета Професор Исак Паси. Казвам, че е чиста случайност това съвпадение, защото ако бяхме избързали, това можеше да се случи на предишния 1-ви октомври, ако се бяхме забавили, това можеше да се отложи за следващия 1-ви октомври. Все едно, от този случаен подарък на съдбата, без каквото и да било ваше участие, на първо време ще произлезе разпознаването ви като випуск Исак Паси.
Но вие бихте могли да превърнете тази случайна и незаслужена, засега от вас, чест в дълбинна и необходима съдба – от съдба, която ви е сполетяла, в съдба, която сте избрали.
За да изберете името му като символ и смисъл на пътуването си в света на философията, трябва да знаете някои неща за него, които уви не можете да научите само от книгите му.
Ние, вашите преподаватели, с малки изключения сме негови студенти. Ние, вашите преподаватели, с малки изключения сме негови колеги. И ако днес бихме искали да свидетелстваме за изключително негово качество, ще започнем с това, че той беше невероятен работохолик. Дълги години като тръгнеш от Попа по бившата Толбухин, сега Левски, се виждаше как само един прозорец в Университета свети – прозорецът на 68-ми кабинет, неговият кабинет. Той „отваряше” сутрин университета в 7 часа, той го „затваряше” вечер в 9 часа.
Този работохолизъм беше съчетан с образцова последователност в преследване на интелектуалните цели. Проявите на неговото себеизграждане ни го разкриваха като вярващ, който признава само един Бог – Бога на знанието, като поклонник, който може да коленичи само в един храм - храма на волята да се търси истината. В този смисъл той беше религиозен. Неговата религия не бе в последователната и свята вяра, а във вярата в светосттта на последователното духовно усилие. С енергията на тази последователност той сътвори онези свои творби, които бяха посветени на систематични теми – Трагичното и Смешното, Немската класическа естетика и Френската моралистика.
Но както беше желязно последователен, когато разгръщаше систематичните си идеи, така беше артистично всеобхватен, когато разгръщаше есеистичните си идеи. Неговата есеистика не беше самоцелна. Тя беше предговаряща есеистика. Той предлагаше на четящата публика своите есета за своите Хайне и Томас Ман, Шопенхауер и Ницще, Соловьов и Бердяев, Мережковски и Шестов, след изнурителна работа по съставителството на внушителни томове с подбрани от него с артистичен вкус и само с интелектуална целесъобразност техни творби. Един литературен критик написа за него с много добронамерена ирония: Предговарям, следователно съществувам.
Той не беше нито социално нечувствителен, нито аполитичен. Но странеше от преки политически ангажименти както преди 10-ти ноември, така и след тази дата. Той не беше небрежен към професионалната си кариера. Но се движеше в кариерното си израстване само с позволени средства – блестящи книги и превърнали се в легенди лекции. И тогава, както и сега, можеше да станеш професор, защото си станал само преди един месец министър на образованието или само преди шест месеца председател на Народното събрание. Той признаваше само един обществен пост – университетската катедра. Той скачаше само за да достигне ръста на своите автори-авторитети. За нищо друго.
И въпреки че денят е и слънчев, и тържествен, няма да спестя мрачния спомен за последните думи, произнесени от него, от университетска катедра. Аудиторията е 65-та, годината е 1993. Той вече е научил от фиша за заплата, че повече не е ръководител на Катедра. Защото няма право на това според Закона Панев. Обръща се към Общото събрание на Философския факултет със следните думи:
Поради професионалния си интерес към световната моралистика – тъй или иначе – зная много определения за човешкото щастие. Зная какво са казали стоиците, скептиците и епикурейците през древността, зная и няколко десетки дефиниции, дадени през новоевропейските векове. Но признавам си, че най-силно впечатление ми е направила, и най-плътно е лягала на душата ми една – сътоящата се само от едно изречение - дефиниция на щастието, и дадена при това не от професионален философ, а от поет (писател). Дефиницята е на Гьоте и тя гласи: „Щастлив е ония, който е успял да съедини края на своя живот с началото.”
Аз започнах съзнателния и осъзнатия си живот с двете поправки към Закона за защита на държавата, със Закона за защита на нацията, със Закона за възлагане на министерския съвет да решава всичко, свързано с еврейския въпрос. Тогава бях на 15 години. А завършвам професионалното си поприще с един съвсем аналогичен по дух и буква закон – известния закон на никому неизвестния Панев. Вече съм на 65 години – питам се – не е ли това същото съединяване на края на един живот с неговото начало, в което според Гьоте се състои щастието.
Написах този текст, Първо, за протокола, и Второ, за да не се мисли, че цял един факултет, и то философският, се е оставил безропотно да бъде отведен на заколение, което е по-лошо, на унижение.
Законът Панев беше отменен през 1995 г. Но никой никога не можа да отмени огорчението, с което той напусна Университета. И ако днес ние обединяваме вашия първи учебен ден с деня, в който именуваме аудитория на неговото име, то е защото искаме да ви дадем знаме.

Искра Цонева