Деканът на Факултета по славянски филологии проф. Панайот Карагьозов благодари на всички, че са дошли на церемонията по официалното връчване на Голямата награда за литература на СУ. Той отбеляза, че преди 126 години Софийският университет възниква, за да сбъдне стремежите на българския народ към висше образование, наука и култура. Наред с образователната и научна дейност, която е призван да осъществява, през последните години Алма матер се отваря все повече към обществеността.

„Едно от най-големите отличия на СУ е Голямата награда за литература. След броени минути тази награда ще бъде връчена на г-жа Екатерина Йосифова. Досега тази висока академична чест е отдавана на писателите и поетите Йордан Радичков, Ивайло Петров, Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Валери Петров, Борис Христов, Антон Дончев, Георги Мишев, Дончо Цончев, Боян Биолчев, Димитър Шумналиев и Иван Цанев. От изброените имена се вижда, че в този почетен списък всички са достойни, но също така се вижда, че не всички достойни са в него. Днес тази почетна компания се разширява и поредното тринадесето, но се надявам не фатално попълнение, е поетесата Екатерина Йосифова”, каза проф. Карагьозов.

Проф. дфн Панайот Карагьозов

Проф. Карагьозов отбеляза, че най-важното в Голямата литературна награда на Софийския университет не е нейната материална стойност, а това, че научно-преподавателският елит на нацията оценява и се прекланя пред най-изявените таланти на българската изящна словесност.

Проф. Миглена Николчина подчерта, че за нея е изключителна чест и е много развълнувана да говори за Екатерина Йосифова. Тя запозна присъстващите с основни моменти от творческата биография на поетесата.

Екатерина Йосифова е родена в Кюстендил. Завършила е руска филология в Софийския университет с втора специалност българска филология. Автор е на тринадесет книги със стихотворения, издадени в България, пет от които са публикувани в Италия, Македония, Словения, Унгария и Франция, както и на две книги с проза за деца и юноши. Носител е на престижни награди в България и Италия, сред които награди от Сдружението и Съюза на писателите, Награда „Хр. Г. Данов“ на Министерството на културата, наградата за поезия „Иван Николов“.

Проф. д-р Миглена Николчина

Проф. Николчина подчерта, че Екатерина Йосифова е голяма и знакова поетеса, която е емблема за определен вид търсения в българската поезия. Един индивидуален глас, който се превръща в школа за множество поети, които започват да творят след нея. „Екатерина Йосифова е школа в българската поезия”, каза още проф. Николчина.

По думите на проф. Николчина още с първите си изяви през 60-те години Екатерина Йосифова навлиза в ново направление в българската литература, ново търсене на интимните светове на човека, на онова, с което човек живее, което е изключително революционно за времето си.

Първата стихосбирка на Екатерина Йосифова „Късо пътуване” излиза през 1969 г. Проф. Николчина отбеляза, че това са едни пътувания, които винаги са съсредоточени в детайла, в нюанса, в неочакваното наблюдение и ще извадят на повърхността винаги онова, което повечето хора няма да видят. Именно това по думите на проф. Николчина прави Екатерина Йосифова толкова голяма поетеса и учителка на поети.

„Ние винаги знаем, че под повърхността на казаното от Екатерина Йосифова има дълбочини, които не можем напълно винаги да изречем, но ги усещаме и те са там. Тя е ироник в този истински класически смисъл на думата и това мисля, че е една от големите й привлекателности”, отбеляза в заключение проф. Николчина.

„Искам да започна с благодарност, която обикновено се казва накрая, но тази благодарност е голямата част от моето мислене, от моя начин на живот. Това е благодарността към Университета, към Алма матер – единственият университет, който е независим, пълноценен винаги, винаги важен, винаги повече от важен, отстояващ и отстояващ себе си и всички нас“, с тези думи започна емоционалното си слово Екатерина Йосифова.

Екатерина Йосифова

Поетесата заяви, че Софийският университет е символ на това, което най-много цени – независимостта, свободата и помагането на хората да правят себе си: „Такива бяхме всички ние, такива са и сега възпитаниците на този университет. Благодаря на Университета като институция, пред която се прекланям! Не съм си мислела, че ще заслужа честта да бъда забелязана от него. Но той за мене винаги е бил забелязван, откакто се помня“.

Екатерина Йосифова разказа пред аудиторията, че три поколения от семейството й са били възпитаници на Софийския университет. Разказа и за своята първа среща с Алма матер – още като дете, когато баща й я довел, за да й покаже сградата, кабинетите. Поетесата си припомни за студентските си години и за своите преподаватели: „Искам да благодаря на прекрасните ми преподаватели. Повечето от тях вече ги няма. Искам да ги спомена заради тяхната взискателност, че те ме научиха да бъда взискателна към себе си“.

Носителката на Голямата награда за литература на Софийския университет за 2014 г. изрази задоволството си, че в Аулата присъстват не само нейни връстници и приятели, а и много млади хора, които поздрави с едно свое кратко стихотворение:

Бъдещето

Бъдещето не беше дошло, но ние бяхме.

И живелите преди нас бяха.

Срещаха се нашите копнежи с техните.

Бъдещето не идваше на срещите.

„Ние ще продължаваме да идваме. И тези, които са били преди нас, ще продължават да идват на срещите. Струва ми се, че това е такава среща. Виждам тук много от младите си колеги. Съвсем младите. От тези, които сега пишат, и пишат прекрасно. Нуждата от бъдеще е за нас, не за тях. Те са в настоящето. Ние също обаче сме още тук“, добави Екатерина Йосифова.

В словото си Екатерина Йосифова пожела на Университета да бъде все тази крепкост, която дава увереност в бъдещето, която винаги е била недолюбвана, защото винаги е била крепост на независимостта и на самостоятелното мислене: „Отстояването на всичко това, което прави Университетът, е всъщност и посока на поезията. Защото поезията също е пространство на свободата, пространство на търсенето, на това, което подсеща човека, че е повече, дори отколкото сам мисли“.

В заключение Екатерина Йосифова цитира свое стихотворение, което, по думите й, най-точно описва как тя вижда себе си, награждаването си днес, това, което е била до сега и това, което вижда в децата си:

Сънувах се.

Жилава старица с неудобно утопични възгледи.

Харесах си се.