Ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” проф. дин Иван Илчев и деканът на Факултета по химия и фармация проф. дхн Тони Спасов участваха в тържествената церемония. Акад. Евгени Головински е удостоен с почетния знак според решение на Академическия съвет на Софийски университет “Св. Климент Охридски”, протокол №4 от 30 януари 2013 г. Сред гостите на церемонията бяха министърът на образованието, младежта и науката чл. кор. проф. Николай Милошеви председателят на БАН акад. Стефан Воденичаров.

Темата на академичното слово на акад. Евгени Головински беше „Многостранни таланти: Химиците, които стават писатели”.

Повече за акад. Евгени Головински можете да прочетете тук.

Снимки от церемонията можете да видите тук.

На вашето внимание предлагаме пълния текст на академичното слово:

МНОГОСТРАННИ ТАЛАНТИ: ХИМИЦИТЕ, КОИТО СТАВАТ ПИСАТЕЛИ

Евгени Головински

Какво трябва да си учил, за да станеш човек на изкуството или литературата? Да станеш например писател или драматург? Какво трябва да е университетското ти образование, за да се приобщиш към изкуството не само като „потребител”, но и като активен творец? Очевидно, за да може да работи професионално в дадена област на духовното творчество, човек трябва да има подходяща подготовка. Понякога обаче природата си прави шеги. Подготовката безусловно е много важно нещо, обаче изглежда много по-важно е човек да има потребността, желанието и стремежа да получи такава подготовка, за да се изяви в област, която понякога е твърде отдалечена от неговата основна квалификация. Понякога той дори може да зареже основната си професия, за да се отдаде и на другото си призвание, да изяви и другия си талант. Така един физик, химик или лекар може да стане музикант, художник или писател. Историята е богата с подобни примери. Не сме се запитвали дори, колцина известни писатели и драматурзи, преди да се отдадат на перото и компютъра са следвали и завършили успешно една от най-романтичните университетски специалности, каквато е химията. А подобни примери има много и е поучително и интересно да си припомним поне някои от тях. Дали едно по-задълбочено изследване на такива случаи не би разкрило непознати зависимости между природонаучната подготовка и развитието на стремеж към изяви в изкуството?

Преди да стане писател и журналист, немският литератор Теодор Фонтане (Fontane , 1819-1898) отначало е изучавал фармация и дори е работил като аптекар. Да припомним, че още в първите етапи в развитието си като наука фармацията е била неразривно обвързана с химията. Впоследствие Фонтане разгръща широка литературна дейност като кореспондент в Лондон (1855-1859), и като автор на романи и на криминални разкази. През 1864, 1866 и 1870 години Теодор Фонтане е военен кореспондент в пруската армия.

Роберт Нойман (Neumann, 1897-1975) е химик, който е бил принуден да емигрира през 1934 г.от родния си град Виена в Англия. Тук той пише на английски и немски език и бързо става известен като автор на лирични произведения, на романи и разкази. Под неговото перо излизат над сто книги, пиеси и сценарии на филми.

Професор Ъруин Чаргаф (Chargaff, 1905-2002), световноизвестен биохимик е носител на множество най-престижни научни награди. Още като студенти бъдещите биохимици научават за известните „правила на Чаргаф”, отнасящи се до количествените зависимости между пиримидиновите и пуринови бази в молекулата на ДНК. Но Чаргаф получава признание не само като учен-биохимик, но и като писател. Негови литературни произведения са например „Критика на бъдещето”, „Огънят на Хераклит”, „Свидетелството” и други. Друг именит професор по биохимия е Айзък Азимов (Azimov, 1920-1992), от руско-еврейски произход, роден селището Петровичи в Съветска Русия и емигрирал като малък в Съединените щати. Азимов става по-късно университетски преподавател по биохимия в Бостън. Заедно с това той развива и мащабно литературно творчество. Прочута е трилогията му „Фондацията”, филмът по негова творба „Аз, роботът”, забележителни книги върху историята на науката. Но колкото и важни и интересни да са неговите научни приноси, Азимов получава световна известност като извънредно продуктивен автор на научно-фантастични произведения, научнопопулярни книги и криминални разкази и романи.

Вероятно малцина знаят, че прочутата Агата Кристи (Christie, 1890-1976) по образование е химичка. Неудържимата потребност да съчинява увлекателни криминални романи и нейната дарба на разказвач и съчинетел на сложни интриги я правят обаче една от най-известните и търсени писателки в криминалния жанр. Едва ли има четящ човек на земята, който да не е чел поне една книга с главен персонаж детектива „Еркюл Поаро” или прочутите „Десетте негърчета”. Самата Агата Кристи цени най-много тъкмо това свое произведение.

Елиас Канети (Kaneti, 1905-1994) също е химик. Той е роден в България, в Русе, обаче още като малък отива във Виена. Именно тук той следва химия и дори защитава докторска теза по химия през 1929 г., въпреки че отначало под влияние на майка му се бил ориентирал към медицината. Но съдбата му предвижда друг път на развитие и творческа изява. Елиас Канети постепенно развива усет към литературното слово, най-вече под влияние на бъдещата му съпруга, Веза Таубнер-Калдерон. Постепенно той става утвърждаваща се величина като писател, драматург и автор на забележителни афоризми. През 1981 г. Канети става нобелов лауреат, но не за химия, а за литература.

Въпреки и в известен смисъл символично, Елиас Канети има определено отношение към България. Обаче един друг световноизвестен химик-органик и биохимик има много по-сериозни връзки с нашата страна. Става дума за Карл Джераси (Djerassi, роден през 1920 г. във Виена и произхожда от стар еврейски род ) Още като мъничек доведен в София, Джераси живее в нашата столица и завършва средното си образование в Американския колеж в София. Впоследствие работи отначало в Австрия, а след това и в Съединените щати. В края на 20-то столетие „Лондон Таймс” класира 30-те велики личности на изминалото второ хилядолетие. Наред с Магелан, Шекспир, Пастьор, Нютън и други велики мъже в списъка е включен и Карл Джераси. Прочутият химик-биоорганик и биохимик в периода на активната си изследователска дейност приема в своята лаборатория като специализанти няколко български химици. Уникална популярност му донася създаването на първото ефикасно противозачатъчно средство. Това постижение е резултат от дългогодишни трудни и комплексни научни изследвания, които накрая довеждат до прочутото „анти-бебе” хапче.

Карл Джераси бива избран за чуждестранен член на Българската академия на науките през 1979 г., а по-късно, през 1998 г. става и „Доктор хонорис кауза” на БАН. Неговата академична лекция, изнесена в големия салон на БАН по повод на това му удостояване, беше оцветена с брилянтен хумор.

Карл Джераси започва да пише романи, стихове и пиеси вече в напреднала възраст. Сюжетите си той черпи от ежедневието, взаимоотношенията и морала на учените – една област, която познава най-добре от всички пишещи свои събратя. Отличен познавач не само на битието на учените и проблемите на науката, но и на изкуството и литературата, Карл Джераси изгрежда увлекателни и убедителни литературни произведения. Сред тях са например „Гамбитът на Бурбаки”, „Семето на Менахем” и други. Едно от литературните произведения на Джераси – романът „Дилемата на Кантор”, беше преведено от нашето Академично издателство „Проф. Марин Дринов”. Беше ми приятно да стана научен редактор на превода (героите на романа са биохимици и тяхното ежедневие, естествено, беше наситено с проблемите на тяхтната наука, и вероятно, тъкмо поради това издателството възложи тъкмо на мен научното редактиране на книгата). Това беше и поводът лично да се запозная с проф. Джераси. Много са малко литературните произведения, в които да се отразява толкова верно житейското и духовно битие на учения. Впрочем, този сюжет е почти загърбен от писателите, но това е друга тема. По повод на 50-годишнината от създаването ная противозачатъчното средство на Карл Джераси в Софийския Сатиричен театър беше поставена неговата пиеса „Непорочно и неточно”.

Делото на Елиас Канети и Карл Джераси ни отвеждат непринудено към българските химици с литературни изяви. Тук безспорно трябва да започнем с творчеството на професора по химия д-р Асен Златаров (1885-1936). С първите си публикации в областта на биохимията (1911-1912) Асен Златаров става основоположник на българската биохимия. Златаров има трудове и по органична химия (в тази област е и неговата докторска дисертация), по аналитична химия, химията на храните и други области на химията. Своята известност в нашата страна Златаров дължи обаче предимно на своята литературна, популяризаторска и обществена дейност. Той е автор на няколко литературни и публицистични произведения. Тези негови книги са били търсени и четени от много широк кръг студенти и интелектуалци. Асен Златаров е имал и забележителна дарба на увлекателен лектор, на майстор не само на писмената, но и говоримата реч. Аудиторията, която носи сега неговото име и която се намира в днешния Фармацевтичен факултет на ул. „Московска” 39 е била винаги препълнана от слушатели на неговите лекции, беседи и сказки.

Колоритна личност в съвременния културен живот на нашата страна беше Мориц Йомтов (1921-1992). По образование университетски химик, той работеше в областта на биохимията и имунохимията. В тази област той четеше и лекции като хоноруван професор към катедрата по биохимия на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Беше член и на няколко специализирани научни съвета, заемаше и престижна позиция в ръководството на Федерацията на Европейските биохимични дружества (FEBS), а беше избран и за неин генерален секретар. Бяхме запомнили Мориц Йомтов с неговия ненатрапчив навик в почивките между заседанията на нашия научен съвет да ни разказва запомнящи се анекдоти. Неговото уникално чувство за хумор проличава и в неговите литературни произведения като писател и сценарист. Всички знаеха, че той е един от двамата „Братя Мормареви”, дали на българското кино незабравими, станали част от българката култура класически филми – „Таралежите се раждат без бодли”, „С деца на море”, „Изпити по никое време”, „Двойникът” и редица други.

Нашият известен писател и драматург Георги Данаилов (роден през 1936 г.) също е химик по образование. Беше работил известно време като асистент по аналитична химия в тогавашния Висш химико-технологичен институт. Нашите читатели и кинозрители го познават обаче главно като автор на романи като тритомния „Доколкото си спомням”, „Убийството на Моцарт” и сценарии на популярните филми „Почти любовна история”, „Хирурзи”, „В името на народа” и други. Известният наш журналист и научен популяризатор Емил Зидаров също беше химик, възпитаник на Висшия химико-технологичен институт. Той работи известно време като асистент на акад. Димитър Иванов в катедрата по органична химия на Софийския университет и в този период публикува няколко сериозни научни труда. Истинското му призвание се оказа обаче журналистиката и публицистиката. Това призвание го отведе в редакциите на списание „Космос” и вестник „Отечествен фронт”, където той остави трайна диря като журналист и научен популяризаятор. В съавторство със своя приятел режисьора Асен Траянов Емил Зидаров написа и един увлекателен криминален роман.

Колега от студентските години като химик на Емил Зидаров беше писателят и автор на киносценарии Георги Марков (1929-1978). Първата му запомняща се книга беше „Мъже”, а неговите „Задочни репортажи от България” претърпяха вече няколко издания у нас и в чужбина. Смъртта на Георги Марков в Лондон, предизвикана от умишлено убождане с отровен връх на чадър предизвиква и до сега множество политически коментари.

Вече стана дума за това, че не само химици поемат пътя на професионални писатели и драматурзи.

С проблема за „двойните дарования” (“Doppelbegabungen”) се занимава един от международно признатите и утвърдени немски професори по най-нова история на немската литература, д-р Волфганг Фрювалд (Fruehwald). Българските хумболтианци имаха веднаж удоволствието да се срещнат с него в София в качеството му на президент на Фондацията „Александър фон Хумболт”. Той особено се интересува от творчеството на Елиас Канети и на други химици, които бяха поели пътя на литератори. В една своя статия в известното списание „Chemie in unserer Zeit” професор Фрювалд се спира на това, представители на кои специалности са особено склонни към литературно творчество. Той ги подрежда в една своеобразна скала и намира, че най-много писатели стават представителите на медицинската професия, докато на другия край на скалата стоят математиците. Той дава свое обяснение за такова подреждане, като коментира уважително и големия брой химици, които се изявяват и като писатели.

Именити автори в чужбина и у нас са завършвали висшето си образование като лекари и физици, като икономисти и математици. Някои от тях постепенно се отдалечават от първоначалната си специалност и се отдават изключително на литературна дейност, но има и творци, които до края на живота си делят таланта си наполовина. Кое от призванията ще надделее, едва ли някой може да предвиди. Може-би тепърва някой изследовател психолог, социолог или философ ще зе заеме задълбочено да изучи феномена „творец в различни области”. Във всеки случай онзи, който се домогва до приноси и като писател, и като човек на природните науки трябва да е наясно, че ще остане един ден по-известен именно като литератор. Поне до сега дори посредственият писател става по-популярен в обществото, отколкото най-талантливия учен.

В своята статия „Двойните дарования в науката и изкуството” (2006) проф. Волфганг Фрювалд споделя, че е много трудно да се предвиди коя от творческите нагласи ще доминира в изявите на една личност. Той се спира например на дейността на Александър Бородин, който с равен успех се изяваява и като химик, и като композитор. След като се спира на личността на Александър Бородин, проф. Фрювалд дава редица други примери за такива „двойно надарени” личности. Той пише: „Лекарите Артур Шницер, Алфред Дьоблин и Готфрид Бен ... станаха световноизвестни като драматурзи, разказвачи и поети. В немскоезичната литература те въведоха модернизма. .. На Теодор Фонтане (1819-1898), чието изкуство на разказвач е сравнимо с това на Дикенс и Флобер му бяха необходими много години, преди да се раздели с професията си на фармацевт и да се реши да преживява само с перото си”.

Статията на проф. Фрювалд в широкоизвестното немско химическо списание, публикувана през 2006 година слага началото на интересни статии, посветени на „многостранните таланти”. По този повод редакцията на списанието коментира, че вероятно никой не е надарен само с една творческа способност, в която да разгъне дарбата си. Темата за „многостранните таланти” пое и нашето академично списание „Природа”, което неотдавна навлезе в нов етап от десетилетната си история. Ние се стремим да дадем на нашия читетел примери за творци както от европейската история, така и от нашето минало и настояще. Хубава илюстрация в това отношение са статиите за семейството Балареви и за творческите постижения на проф. Димитър Димов, които бяха сполучливо представени от акад. Васил Големански.

Към статията ще има портрети на споменаваните личности, снимка на корицата на „Дилемата на Кантор” и на опаковка на „Анти-бебе” хапчета.