Начало / Новини / Новини и събития / Теодора Димова е лауреат на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

   
Теодора Димова е лауреат на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“

На тържествена церемония в Аулата Теодора Димова, една от най-известните и четени български писателки, бе удостоена с Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски” за 2022 година. Наградата й се връчва за активната гражданска позиция, широтата на темите, както и заради високата литературност и езиковото майсторство на текстовете й.

Голямата награда за литература на Софийския университет е учредена през 1999 година и се присъжда веднъж на всеки две години като признание за цялостното литературно творчество на изтъкнат български автор. Лауреати на Наградата са Вера Мутафчиева, Борис Христов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Константин Павлов, Антон Дончев, Валери Петров, Георги Мишев, Дончо Цончев, Боян Биолчев, Димитър Шумналиев, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, проф. Кирил Топалов и Бойко Ламбовски.

1-1

На церемонията присъстваха ректорът на Алма матер проф. дфн Анастас Герджиков и членовете на журито, определило носителя на наградата – деканите на Факултета по класически и нови филологии и на Факултета по славянски филологии проф. д-р Мадлен Данова и доц. д-р Бойко Пенчев, проф. дфн Амелия Личева – заместник-декан на ФСлФ и ръководителят на катедра „Португалистика и лузофонски изследвания“ във ФКНФ проф. д-р Яна Андреева.

1-3

Церемонията бе открита от декана на Факултета по славянски филологии доц. д-р Бойко Пенчев, който посочи, че за него е голяма чест възможността да представи пред тази аудитория писателката Теодора Димова, въпреки че за четящата публика, за всеки, който е изградил и опазил любовта си към българската литература, Теодора Димова не се нуждае от представяне.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Родена е в София. Баща й е големият български писател Димитър Димов. За съкровената духовна връзка на Теодора Димова с баща й говори най-добре нейният роман „Адриана“, който се явява своеобразно продължение или дори палинодийно преобръщане на недовършения роман на Димов „Роман без заглавие“. Адриана” е не само “обяснение в любов към баща ми”, както обяснява съкровената си мотивация авторката, но и диалог между две пълноценни художествени гледни точки, визии за човека и обществото, две философии и дори антропософии“, посочи доц. Пенчев.

1-7

Висшето си образование Теодора Димова завършва в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност „Английска филология“. Работила е като журналист, преводач, преподавател по английски. В момента работи в редакция „Радиотеатър“ на БНР.

Теодора Димова е едно от знаковите имена в съвременната българска литература. Автор е на над 10 пиеси, на романите „Емине“, „Майките“, „Адриана“, „Марма, Мариам“, „Влакът Емаус“, „Поразените“, на новелата „Първият рожден ден“, както и на сборниците с есета „Четири вида любов“, „Ороци“ и „Зове овцете си по име“. В романите си разработва чувствителни за съвременната българска литература теми като осмислянето на семейните отношения с акцент върху драматичната връзка между майка и дете, вглеждането в съвремието, видяно като време на духовна и нравствена криза; в тях тя умело следи нравствените трансформации на човека, тънките нишки между доброто и злото, лесните преходи между палач и жертва. А в последния си засега роман пресъздава трагичната съдба на жертвите на преврата от 9 септември 1944 г., както и травмите от миналото, белязващи не само личните човешки съдби, но и участта на България.

1-6

Доц. Бойко Пенчев подчерта, че Голямата награда на Софийския университет за литература неизменно е търсила да открои онези творци, които не просто създават добри книги, а присъстват като позиция в публичното пространство, като глас, който задава въпросите, които другите отбягват, и отхвърля отговорите, които ни е удобно да приемаме. Теодора Димова е задаващ въпроси интелектуалец. Нейните есета в „Портал Култура“ придават друга дълбочина на пенливото ни политическо и консумативно ежедневие, подчерта деканът.

Книгите на Теодора Димова се радват на любовта на публиката и уважението на критиката. Романите на Теодора Димова са превеждани на френски, италиански, чешки, немски, словенски, полски от едни от най-изтъкнатите българисти като Мари Врина, Ханна Карпинска, Давид Бернщайн. Носителка е на някои от най-престижните български награди като „Роман на годината“ и „Христо Г. Данов“. За френския превод на „Поразените“ през настоящата година е удостоена с френската литературна награда „Фрагонар“, като Теодора Димова е първата българка, която печели отличието.

1-4

Теодора Димова е сред малкото български писатели, които ярко защитават гражданските си позиции. Тя е колумнист на „Портал Култура“ и в есетата си взима отношение по всички наболели въпроси на днешния ден – свободата на словото, ролята на интелектуалците, бъдещето на Европа, носталгията по комунизма, ценностите на демокрацията, войната в Украйна, подчерта деканът на Факултета по славянски филологии,

И все пак, какъв писател е Теодора Димова? Кое я прави толкова ярка и разпознаваема в пейзажа на съвременната българска литература? Според мен Теодора Димова е един от най-жестоките български писатели. С едно почти гностическо отчаяние тя разкрива мрака и бездната на човешкото съществуване. Съществуване, което е всъщност “къртичене” (има такава разгърната метафора в романа “Адриана- човешкият живот, българският живот, като непрестанно ровене на дупки, търсене на храна, секс, размножаване, ново дълбаене на нови тунели и дупки, секс, храна, размножаване и т.н.). Изключение правят единствено малцината озарени, които “могат да летят”. И точно неумиращата надежда във възможността за спасение прави Теодора Димова и един от най- светлите съвременни писатели“, изтъкна доц. Бойко Пенчев. По думите му нейните романи са истории за Падението, Изкуплението и Спасението. Противопоставянето между телесно и духовно, между земно и небесно обаче е прокарано толкова остро, че сякаш Спасението трябва да дойде не “от мира сего”, а от трансцендентното. Човек не може сам на себе си да прости и сам да се спаси, а единственото, което го свързва с искрата на духовното, със светлината, която материята не може да притегли, е разказването, Словото. “Помиряването с живота” в романите на Теодора Димова е възможно единствено като прозрение или прераждане, в което изгаря нищетата на всичко земно и плътско. Като в старите гностически писания - съществуват единствено тинята на материята и искрата на духа. За Теодора Димова мисията на писателя е да осветява тази борба за опазването на искрата. Борбата, която трябва да водим, за да имаме шанс за спасение, подчерта още доц. Пенчев.

„Връчването на голямата награда за литература на Софийския университет е знак за признание и израз на вяра, че науката и писателското изкуство имат една обща кауза - и тя е да възвисяват човешкия дух. Въпреки всичко“, каза в заключение доц. Бойко Пенчев.

1-10

Ректорът проф. дфн Анастас Герджиков връчи на Теодора Димова грамота, Почетен знак на Софийския университет със синя лента и икона на св. Климент Охридски.

Церемонията продължи с академично слово на Теодора Димова. Тя се обърна към всички присъстващи в залата и заяви, че изпитва истинско вълнение да получи наградата за литература на Софийския университет. Теодора Димова се върна назад в годините, когато е завършвала Факултета по класически и нови години и посочи, че последното нещо, което й е минавало през ума, че един ден ще застане тук, за да изкаже думи на благодарност за честта, с която е удостоена. „Признанието е голямо и благодарността ми е голяма“, каза Теодора Димова.

1-5

В словото си тя заяви, че литературните награди са станали много и някои от тях – малко на брой, не само запазват престижа си, но с всяка следваща година го надграждат, други – го губят. Теодора Димова акцентира върху имената на носителите на Голямата литературна награда на Софийския университет и припомни за тези, които вече не са между нас, но още приживе сме ги възприемали като класици, а сега, когато са прекрачили отвъд, литературната история им отдава дължимата почит. Тя заяви, че безкомпромисният подбор и оценка на широкоспектърното жури създават уникална аура около тази награда и правят така, че тя да се отличава от всички останали. „Кара също нейните носители да се чувстват приласкани, поканени, приютени във вашата общност – общността на Алма матер“, каза още писателката.

1-12

Тя отбеляза, че в течение на времето писането започнало да й се струва все по-странно, необяснимо и почти мистично занимание. „Като че ли неговото обяснение наместо да се прояснява в съзнанието ми, напротив – все повече се отдалечава и замъглява. Как се ражда един роман? Този въпрос често ми е задаван от приятели и от журналисти. Преди години някак можех да разкажа“, каза още Теодора Димова. Тя отбеляза, че писането изисква самодисциплина, духовна аскеза, концентрацията на хирург по време на операция. По думите й писането не търпи пустословието, бохемската фриволност, пресметливостта, техническата обиграност. То не трябва да се съобразява с външни критерии като харесване и нехаресване, успех или провал, известност или забрава.

1-8

Всеки роман е като отделен човек. Появява се по уникален начин, има собствена съдба, точно така, както и при хората. Романът, който последно е написан, е по правило най-близкият, най-скъпият“, каза още Теодора Димова и допълни, че най-общо писането е навлизане навътре в себе си, стигането до някакво второ сърце и застиване там в мълчание.

„Но напоследък започнах да долавям, че има и нещо друго. По-трудно изречимо, по-трудно артикулируемо в отговора на това защо започваме да пишем. Точно него ще се опитам да напипам, доколкото мога. С всичките рискове на този опит. Като че ли ненаписаните още романи се намират в друго измерение или друга действителност в цялостен завършен вид. Писателят трябва да прозре през пелените, които отделят двете измерения и да снеме върху хартия онзи написания, вече готов завършен, цялостен роман“, каза Теодора Димова. По думите й това виждане през пелените обаче е кратко, трае не повече от една светкавица време. За това време писателят не може да види цялото, а само части от него или само най-главното. Останалото трябва да се възстанови по спомен или интуиция. Теодора Димова допълни, че това е добре познатото Платоново учение за анамнезата, отнесено обаче не към ученето, а към художественото творчество. Тя обърна внимание и на особената сложност на писането - ако не можеш да си припомниш видяното, ако интуицията ти блокира и не знаеш в коя посока да тръгнеш, и най-лошото – ако изобщо забравиш, че е имало светкавица.

1-13

Авторката на „Майките“, „Адриана“ и други отбеляза, че в процеса на писане писателят е особено уязвим и раним. Затова той трябва да живее в своеобразна аскеза. Именно чрез тази негова уязвимост и ранимост могат да навлязат споменът и интуицията и ако те успеят да се впишат в картината, която се е разкрила по време на светкавицата, тогава романът е в съзвучие с онзи, който е горе.

Веднъж започнеш ли да пишеш, ти ставаш слуга на своето писане. Ние нямаме сетивата, нямаме и думите, с които да описваме неща отвъд този свят. Не са ни дадени. Този свят е нашето обиталище. Или по-точно, дадени са ни в зародиш, неразвити, и нашата задача е да ги развиваме, да ги обгрижваме, да не ги оставяме да залинеят“, каза Теодора Димова и подчерта, че това също е част от писателската аскеза.

1-14

Накрая тя заяви, че се опитала да опише писателския труд, а наградата увенчава този труд с глътка радост. Но наградата не е най-голямата радост. По думите й въпреки всичко най-висша радост е драматизмът на самото писане. „Ако пишехме за награди, нямаше изобщо да съществува литература“, каза писателката и заяви, че приема литературната награда на Алма матер както с благодарност, така и с радост. Но споменаването на думата „радост“ й напомня, че времето, в което живеем, е изпълнено с трагизъм. Близо до нас се води война и загиват мирни граждани и деца. Всяка война е жестока, но тази е безчовечно жестока. Никоя литература, никое изкуство не може да опише тази трагедия. Пред нея можем само да мълчим със сведена глава. „Поемам тази награда със сведена глава в знак на благодарност и признателност към вас, но и в знак на болка заради страданията на нашите братя и сестри“, каза Теодора Димова и припомни думите на д-р Мартин Лутър Кинг като посочи, че нейната мечта е един ден писателите да пишат така и да имат такова влияние в обществото, че да не позволяват на никого повече да започва война.

1-19

Репортаж на Телевизия "Алма Матер":