Начало / Университетът / Факултети / Стопански факултет / Катедри и Академичен състав / Катедри / Икономика / Новини - Катедра Икономика / Интервю на проф. Седларски, ръководител на Центъра за икономически теории и стопански политики, пред сп. Business Global (март 2021)

   

16.03.2021

Когато хората виждат и чуват за успехите на бизнеса, нацията се възражда

Проф. д-р Теодор Седларски за съвременната българска икономика и нейния потенциал, за шаблоните в публичното говорене и тяхното преодоляване, за глобалните тенденции, с които да съобразяваме стратегията за развитие
Sedlarski-BGlobal

 

Текстът е публикуван в бр. 5 на сп. Business Global

 

Проф. д-р Теодор Седларски е преподавател в Стопанския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, чийто декан е бил от 2015 до 2019 г. Факултетът от години е на първо място в професионално направление „Икономика“ в официалния рейтинг на Министерството на образованието и науката. Член е на Надзорния съвет на „София Тех Парк“. Роден в Бургас, възпитаник на немската гимназия в града и понастоящем партньор на Германо-българската индустриална и търговска камара в града, бакалавър по стопанско управление и магистър по бизнес администрация/организационно развитие в СУ. Специализирал е „Нова институционална икономика“ във Виенския икономически университет, както и „Културна икономика“ (Cultural Economics) в Университета за икономически, правни и социални науки в Санкт Гален, Швейцария. Ръководител е на Центъра за икономически теории и стопански политики на СУ и съпредседател на Френско-германския център за приложни изследвания по икономика и управление към Университета. Служебен министър на икономиката от януари до май 2017 г.

 

В края на ноември Стопанският факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ отбеляза 30-годишнината от възстановяването си с конференция за справедливия и интелигентен преход. Фокусът беше върху прехода на България към съвременно мислене и икономическо преподаване, но какво е Вашето виждане, проф. Седларски, за развитието на страната, на икономиката от тук нататък? От какво имаме нужда?

 

На първо място – и това е една от идеите, която последователно се опитвам да подкрепям през годините, е промяната във възприятията ни за състоянието и потенциала на българската икономика. Тези усилия осигуряват ключовата предпоставка за икономически подем на всяка нация – засилване на доверието, дългосрочната перспектива на развитие, предприемаческата смелост и самочувствие.
В пазарната икономика личното и националното богатство се създават от собствената ни инициативност. Свидетели сме например как в новинарските емисии в на практика всички популярни електронни медии продължава да се избягва споменаването на компаниите, които стоят зад големи инвестиционни проекти, нови производства, иновации, стартъпи – все неща, които се случват ежедневно. Популярният дискурс продължава по инерция да се поддържа в рамките на остарелите шаблони, че в пазарното стопанство политиците продължават да са основни действащи лица по отношение на доходите и икономическия подем. Тях чуваме ежедневно да говорят на тези теми и очакваме да вземат решения, засягащи пряко благосъстоянието ни. Само че какви ще бъдат доходите в даден регион на страната и колко ще бъдат наетите, зависи от решението на компаниите и отделните предприемачи да инвестират там. На политиците в най-добрия случай се пада интелигентно да анализират с помощта на икономистите световните и националните тенденции, да търсят възможности да подпомогнат косвено местното развитие и като форма на висш пилотаж, да изградят стимули за формиране на конкурентни предимства в определени отрасли. Но това е спомагателна функция. Бизнесът е този, който обикновено върви няколко крачки напред в предвиждането на бъдещите развития. Затова не бива решенията за избор на стратегически посоки да застрашават съществуващата стопанска активност, а само да я надграждат. Икономиката трябва да бъде извадена пред скоби в политическия дебат. А новините в медиите да са пълни не с мнения на политици за икономиката, а с информация за нови производства, иновации, стартиращи компании, български продукти на световните пазари – все неща, с които България ври и кипи особено в последните години.

 

Част от същия шаблон ли е говоренето за чуждестранните инвеститори като за нещо чуждо на българската икономика? В определени сектори то продължава и до днес?

 

Изглежда, да. Сякаш не би трябвало да отчитаме като успех привличането на влиятелна чуждестранна компания да поеме риска да вложи капитали, които не са по възможностите на местни инвеститори, да изгради завод, да включи производството в логистичните си вериги и да гарантира продажби в глобалната пазарна система за продуктите, произведени с български труд. Тези вложения могат да бъдат направени в която и да е страна от света и борбата за привличането им е основна задача пред националните икономики. Веднъж изградени и работещи, заводите носят със себе си подкрепа за средното и висшето професионално образование в региона, мрежа от местни поддоставчици, обслужващи бизнеси, създават видимост на страната и региона и за други инвеститори.
Все още се чуват призиви за директно производство само под български марки и собственост на предприятията – явно не държат сметка за времето, средствата и усилията, необходими за налагането на една нова марка на световния пазар. Нетърпеливи и амбициозни сме, но изпълнението на целите минава през продължителен и сложен процес на учене, възприемане или развиване на нови технологии и продукти, съревнование с всички останали, които предлагат същото. А инвеститорите в българската икономика помагат да съкратим този процес. Компаниите и мениджърите, които идват отвън, прилагат нови за нас управленски практики и организационни структури, трансферират технологични решения и дават възможност да усвоим последните тенденции от страните с водещи пазарни позиции. И дори ако един ден си тръгнат, тук остават хората, които са работили при тях, усвоили са опита и сами могат да развият бизнес. Например аутсорсинг браншът – развитието на тази дейност в България започна основно от подразделения на западни компании, чиито български регионални мениджъри успяха да „откраднат занаята“ и да основат свои компании, в някои случаи с хиляди служители, които продължават да растат и в условията на кризата с Covid-19.

 

Защо да е проблем за икономическото развитие липсата на „говорители“ за тези успехи, липсата на говорене за тях в масовите медии?

 

Развитията в световния медиен ландшафт от последните години нагледно показаха „войната на реалности“, различните разкази за събитията. Подобен процес като че ли протича и по отношение на българската икономика. Голяма част от обществото продължава да живее с представата за някакво незавидно състояние на стопанството, подкрепяна от медийните коментари от представители именно на тази част, а тези, които обитават действителността на конкурентните български производства, не виждат смисъл да излизат извън своя „информационен балон“ и да спорят с незапознатите. В крайна сметка те са заети да произвеждат, да реализират печалби и да създават нови възможности.

А когато чуваш и виждаш, че в тази страна се случват хубави неща; когато знаеш, че в твоя регион се отварят нови производства, че твои приятели са започнали бизнес, че и ти можеш да го направиш – тоест, когато хората имат това чувство за национален подем, тогава стопанският тренд се повдига допълнително. А това чувство се създава и за съжаление, ние малко осъзнаваме ролята на работата върху възприятията в това отношение. Тези сигнали са същите като сигналите, по които се водят борсите например и са част от управлението на очакванията в икономиката. Между другото, това не са нови концепции в историята на икономическата мисъл. Например в Германия в края на XIX век доминираща става една фракция в икономическата наука – т.нар. немска историческа школа, според която ключът към стопанския подем се крие във високия морал, силния национален дух и институции. Все неща, които водят до това една нация да се въздига, да се утвърждава в световен план. И тази философия в стопанската политика води до индустриалния възход на Германия в края на XIX и в началото на ХХ век – Германия успява бързо да настигне и надмине индустриализираната значително по-рано Англия.
Така че задачата, която стои пред нас, е премахването на информационните бариери и осветляването на огромната предприемаческа, иноваторска, инвестиционна дейност в страната, за да може тя да се мултиплицира.

 

Извън психологическия контекст какво друго е необходимо, за да се увеличи още икономическият потенциал на страната?

 

На първо място, грижа за увеличаване на населението. Във всички преговори със стратегически инвеститори определящото дали да стъпят на пазара у нас, е възможността за осигуряване на работна ръка и бъдещо разрастване на компанията. От години в България има недостиг на работници във всички образователни равнища и сегменти. Това е основно затруднение не само за чуждестранните инвеститори, които искат да развият големи проекти, но и за малките и средните български фирми, и то отдавна.
Държавната подкрепа за раждаемостта може да е многостранна и да комбинира усилията на различни министерства и институции. Допълнителни ясли, детски градини и занимални за различни часове от деня; програми от типа на личните асистенти, но за отглеждането на деца на работещи родители; ваучери за работещите родители, с които да заплащат услуги по отглеждането на децата им (включително например частни уроци и спортни занимания за времето извън училище); признаването на тези помощни дейности като трудова дейност пред бюрата по труда. Доплащане от държавата до заплатата на пълен работен ден на многодетни родители, които избират да работят на половин ден, за да гледат децата си у дома. Регламентиране – по подобие на популярните практики в западните страни – на трудови договори на ¼ работен ден, което ще даде възможност повече хора да разделят дадена работна позиция, да си осигуряват минимален доход и същевременно достатъчно време за децата. Регламентация на постоянната работа извън офиса – нещо, което сегашната пандемия направи за първи път възможно в широк мащаб у нас.
На второ място идва грижата за равномерното разпределяне на икономическия и социалния потенциал на нацията в рамките на цялата страна. Пределната производителност от добавянето на допълнителни хора към населението на София вече е близка до нулата, докато – обратно – запазването на население в регионите на страната има огромно значение за възможността там да стъпят нови инвеститори. Малко хора например все още си спомнят една смела идея, предложена по време на първото правителство на премиера Борисов – министерствата да се преместят в различни български градове. За съжаление, това се превърна в първата крачка назад под натиска на незначителна за случая съпротива (на служителите в министерствата). Мерки от този тип, които са напълно във възможностите на държавния апарат, могат да бъдат еднозначен сигнал за фокусиране на усилията върху развитието на цялата територия на страната. Бизнесите следват хората, хората следват други хора и възможности за пълноценен социален, културен и икономически живот и така в самоусилваща се спирала. Успешен пример в това отношение в последните години е Пловдив.
Всъщност дебатът в икономическата наука за разпръсването на прекалено големите градове заради новите възможности на технологиите за отдалечена работа се беше разгорял зад Океана – включително с участието на влиятелни Нобелови лауреати – още в началото на 90-те години. Но едва сегашната комбинация между заплаха за здравето със значително по-съвършени комуникационни средства даде тласъка за това развитие и то се наблюдава осезаемо на Запад. В САЩ вече се случва бягството от големите градски центрове.

 

Това напомня за една тенденция, която в последните години се забелязва и в България – на т.нар. „дигитални номади“. Млади момчета и момичета, предимно в ИТ сферата, които идват тук за по-дълго или по-кратко и оттук работят за западните си компании.

 

Всъщност бягството от големите градове за България е шанс в близко бъдеще да се превърне в едно от най-модерните места за живеене и работа в света и това е третата ми препоръка по отношение на националните политики. Именно възможностите за отдалечена работа на практика във всички „офисни“ професии, творческите и свободни занятия, ИТ сферата, дизайна, изкуството, архитектурата, финансите, работата с данни въобще – изобщо авангардът на съвременната икономика на знанието – отварят вратата за живот на красиви и приятни места. Това е шанс да се заселят българските малки градчета и живописни планински или крайморски села. Парадоксално, именно с най-модерните технологии и свързаните с тях професии красивата, отдалечена от „старата“ цивилизация природа тепърва се превръща в капитал за България. „Дигиталните номади“ в западните икономики от години избират живописни места с ниски разходи за живот, където да се заселят временно или постоянно. Запитванията за дистанционна работа в българските платформи за работа през последните месеци бележат същински бум. Агенциите за недвижими имоти отчитат скок в цените на селските къщи и морските имоти. Това е свободата, която новите технологии обещаваха.
Тези съвременни професионалисти вече откриват и заселват изоставени села в Родопите и Балкана или уютни малки плажове. С времето някои от тези места ще се превърнат в притегателен център за споделено живеене за повече дигитални номади. Така ще се развият инфраструктурата, къщите, съседските отношения, даже могат да изберат представители на местната власт и да уредят местния живот според собствени правила. Там, където едни гледат с тъга по отминали времена, други откриват „бял лист“, който чака да бъде изписан по техен вкус. Много социални учени от десетилетия говорят за неизбежното настъпване на ново дигитално „Средновековие“, в което хората ще живеят децентрализирано и отдалечено, свързвани от модерните технологии. Можем да се пошегуваме, че както България е била велика сила по време на действителните средни векове, така може да се превърне във водещ център на новото дигитално Средновековие, ако действително светът поеме по този път.

 

Какво може да се направи, за да се увеличи привлекателността на българските градове и села за тези „дигитални номади“?

 

В европейската градоустройствена практика се налага концепцията за „града, който се усеща като всекидневна“. Става дума за публични удобства за работещите отдалечено – уютни кътове за работа, зареждане на електронните устройства, бърз безжичен интернет, места за срещи на малки екипи. И това във вдъхновяващата среда на историческия център на града (например в Пловдив, Велико Търново, Русе, Габрово) или с гледка към морето (Бургас, Варна) или планината. Такива проекти не са свързани непременно с големи разходи, а по-скоро с разбиране на нуждите на представителите на новите професии. Затова привличането в малките общини на консултанти с модерно мислене и опит от живота на Запад, които вече масово се завръщат в страната, може да помогне за „ребрандирането“ и оживяването на тези места. Такива примери има вече в градчета като Троян и села в Средногорието като Чавдар и Мирково. А Бургас от години може да се похвали с модерната практика на т.нар. „летни офиси“ – привличането за месец на част от служителите на големи софийски компании в ИТ сектора за работа в офиси край морето.

 

С какви други глобални тенденции трябва да се съобразяваме при планирането на икономическите мерки през следващите години?

 

На първо място ще поставя вероятността от бързи и дълбоки промени в начина, по който световното стопанство е организирано. Анализатори като Джон Ралстън или Робърт Гилпин например отбелязват още преди две десетилетия засилващата се съпротива на националните държави срещу по-нататъшното отнемане на суверенитета им в областта на стопанската политика и възможността за формиране на нови големи регионални блокове около държави хегемони. Това би поставило край на глобалната икономика във вида ѝ от Втората световна война насам. Тези блокове биха образували автономни зони за регионално икономическо сътрудничество и инвестиции, затворени пазари и вероятно би се стигнало в някаква степен до политическо противопоставяне. Подобно развитие би дало шанс на България да опита да капитализира ключовото си географско положение, поддържайки активни отношения на границата на формиращите се икономически и социални – близкото бъдеще ще покаже в каква степен и политически – сфери. Традиционните връзки на страната в зоните на влияние на бивши империи могат да се преоткрият и използват. Както показва скорошният опит на съседни страни, членството в ЕС не е пречка например и за стратегически китайски инвестиции.
Независимо от дълбочината на промените, до които би могло да се стигне, и в момента има процеси на скъсяване на веригите на доставки, „прибиране“ на инвестиции от Китай и останалата част на Азия. Процесите на nearshoring естествено биха благоприятствали България, още повече ако се засили брандирането на страната като дом на талантливи, с много високи ИТ умения хора, владеещи чужди езици, близки до западната култура и начин на работа.
Друга голяма тенденция е дългосрочната промяна на работното място, за което вече говорихме, и след края на противоепидемичните мерки. Тя ще даде на България възможност да прекрати модела на „изсмукване“ към София на младите перспективни хора. Голяма част от по-високите заплати, които ги привличат в столицата, всъщност отиват за покриване на наеми или погасяване на жилищни кредити. С „разпръсването“ на офисите за дистанционна работа огромен за страната брой млади хора ще могат да бъдат наемани в същите компании, но да работят локално от собствените си градове и малки населени места. Компаниите ще могат да въведат диференцирани политики на заплащане за служителите в зависимост от това откъде работят, подобно на модерната сега практика от Силициевата долина. Така печелят и двете страни: компаниите могат да намалят възнагражденията на отдалечено работещите, а самите работещи реално да увеличат доходите си заради по-ниската издръжка на живота в малките градове.

 

Интервюто взе
Красимира Георгиева, главен редактор на сп. Business Global.