‘‘уродливи
сакати
космати
черни
боси
изподрани
прости
диви
гневни
бесни
- без рози
и песни ‘‘

Накъде да тръгнеш, когато нямаш път нито напред, нито назад. Какво да вземеш със себе си, когато всичко ти е отнето. Светът се разпада под краката ти. Небето е тъмно като мислите, които така и не могат да нахлуят в съзнанието. Защото съзнание вече няма. Човечеството е застинало в титаническо напрежение, за да разгроми всички досегашни прегради.

Но и човечество вече го няма. Съм сам. Сам с тялото си.

Тялото, тръгнало по своя път... ‘‘през сипеи, урви, чукари, бърда‘‘...