24.10.2021
Доц. д-р Александър Михайлов от Университета Рединг е започнал своята преподавателска кариера в Стопанския факултет. На 8 и 9 септември той проведе лятна школа за магистри, докторанти и специализанти по въведение в динамично-стохастичните модели (DSGE) на общо равновесие, организирана и финансирана от проекта SCHOLARNET и проведена във връзка със 120-ия юбилей на Катедра „Икономика“ в Стопанския факултет.
Доц. д-р Ия Петкова интервюира доц. Михайлов за новата рубрика на Стопанския факултет – „Нашите преподаватели“, в която ще представяме актуални текстове с въпроси и отговори по научни, образователни и други обществени теми.
доц. д-р Ия Петкова (ИП): С какво се занимавате сега? Как решихте да поемете по този път?
доц. д-р Александър Михайлов (АМ): В момента съм доктор по икономика и доцент в Университета в Рединг в Южна Англия. Как поех по този път? Когато бях дете, ученик и дори студент не беше ясно и не беше очевидно, че ме занимават академични въпроси, макар винаги да съм бил отличник (както се казваше). Завършил съм 66-то училище в София до 7-ми клас. След това 1-ва (тогава 114-та) английска гимназия през 1984 г. След това бях войник в гр. Кресна до октомври 1986 г. Преди да вляза в казармата, бях приет в специалност МИО на тогавашния ВИИ Карл Маркс, по късно преименуван на УНСС. Завърших през 1991 г. със специализация по международни валутно-финансови отношения. Сред най-видните преподаватели в катедрата тогава бяха проф. Милчо Стоименов – моят научен ръководител и покойният вече доц. Светлозар Масларов, както и доц. Павел Даскалов. Тогава актуалният въпрос беше, след сгромолясването на социализма, в какви валути ще се извършва търговията между бившите социалистически страни? Това беше и моята дипломна разработка, на базата на документи от МВФ, както и мои собствени проучвания. В 5-та година от следването ми дойдоха представители на БНБ, които са поискали от нашите преподаватели имената на по-добрите студенти и по този начин получих покана да стажувам в БНБ заедно с двама мои колеги в отдел „Международно сътрудничество“ (воден тогава от Стилиян Вътев). Стажът се осъществи между април и юли 1991 г. След него получихме предложение за работа. По това време да работиш в БНБ беше много престижно. Прекарах в отдела около година. В този период главно превеждахме и подпомагахме мисиите на МВФ и ръководството на БНБ с нашите познания по икономика и по английски език. След това под въздействието на тогавашния главен икономист на БНБ Любомир Христов се преместих в т. нар. отдел за паричен и икономически анализ. Там работих с Цветан Манчев, който впоследствие беше известен в Банката, а сега е в МВФ. Бяхме в една стая на втория етаж в БНБ, правехме макроикономическите анализи на Банката. Работих и с Иван Табаков в същия кабинет, както и със Здравко Бальозов, началника на отдела, на горния етаж. Тук говорим за ранните 90 години, а именно 1991-96 г. По това време в БНБ се пишеше главно анонимно. Колективи излизаха със статии, с годишни отчети, с месечни бюлетини, които не бяха именувани с авторите им. Но всъщност тези експертни анализи провокираха интереса към по-задълбочената икономическа наука у мен. С помощта на Любомир Христов, по времето когато проф. Тодор Вълчев беше Управител, заложихме основите на една нова отчетност и прозрачност на ЦБ. Започна издаването на годишни и полугодишни отчети от 1990-91 г. нататък. В тях се правеше анализ на макроикономическата ситуация в света и какво се случва в България. Разясняваше се и обосноваваше начинът, по който БНБ управлява икономиката и се справя с кризите, които възникваха тогава – на валутен курс, на инфлация, банкова криза имаше през 1996 г. Работейки в тази атмосфера, у мен се появи любопитството да знам повече, да разбирам по-добре тези сложни процеси. Това доведе у мен мисълта да се явя на тогавашните стандартни изпити за магистратура и докторантура, което е един тест, GRE – на английски език, както и тест за нивото на английски, TOEFL. Разпратих пликове с документи до 16 добри университета в САЩ и Европа. Приеха ме в 4 от тях.
В Университета в Лозана ми дадоха и стипендия, което ми позволи да замина. Завърших там магистратура по икономика през първата година, 1997-1998. След това работата ми като докторант, асистент и изследовател в същия университет, ми позволи да взема при мен в Лозана жена ми и двете ни деца. Завърших докторантура по икономика. Гордея се, че съм възпитаник на Лозанската школа, известна като люлка на теорията на общо равновесие на Леон Валрас и на теоремите за обществено благоденствие на Вилфредо Парето. През 2003 г. приключих докторантурата и се оказах на пазара на труда, по-точно на пазара на академичния труд. Когато човек инвестира 4-5 години от живота си да се занимава сериозно с математика, със статистика и компютърно програмиране, трудно би се върнал към нещо, което изисква работата да е много лесна и не дотам задълбочена. Логически бързо стигнах до идеята да продължа като академичен преподавател, като научен изследовател в някой университет. След ново кандидатстване ме приеха да работя в Университета в Есекс, който често е сред първите пет по Икономика в Англия. Имах временен договор за две години, продължен с още една година. Там получих възможност да започна с моите ранни публикации и да получа и друг подобен договор с Университета в Рединг, където по-късно ми предложиха постоянна работа с изпитателен период.
На базата на моята преподавателска активност и моите публикации, които не са много на брой, но са качествени, получих титлата доцент през 2015 г. До година-две очаквам да стана и професор, което е крайната фаза на една академична кариера. В областта на икономическите ми интереси, както споменах, един от основните центрове е свързан с тия технически, модерни теории на общо равновесие, които са динамично стохастични, за които водих курса тук. Освен това съм учен с много широки интереси, които граничат с философия, етика и политически науки, през математика и статистика до компютърно програмиране. Моите разработки са достъпни на IDEAS/RePEc, на ResearchGate и на GitHub като кодови програми. Това са три стандартни международни интернет сайтове, където се събират препратки към научните изследвания на един преподавател. Нещата в днешно време са много лесни, човек винаги може да намери определен учен или преподавател, да му види 10-20 или 50-100 разработки, които е публикувал през годините по своя път. Може да види темите, методите, в случая с програмиране, с работа с данни, с оценяване. Има един сайт GitHub, който съхранява без да заплащаш нищо тези масиви с данни, програмите, които се правят на различен софтуер. По този начин се гарантира възпроизводимост на науката, проверимост на резултатите, което е съвременната норма. В днешно време е трудно да скриеш дали си добър или лош научен изследовател. Може много лесно да се види, дори от студенти първокурсници, като ти погледнат страничката в RePEc. Това е този архив за икономически изследвания, където са събрани над 60 000 в момента икономисти. Други варианти са да се погледне в ResearchGate или ако се видят кодовете ти в GitHub. В днешно време хората могат да научат много повече за един научен изследовател или преподавател на уеб сайтовете на университетите или там, където се събират библиографски справки.
ИП: Кои са предизвикателствата пред младите учени днес?
АМ: Аз виждам две основни предизвикателства. Едно в научен план и друго в личен, финансов план. Ако започнем с научния план – науката няма граници, науката гради върху това, което се знае към момента. Науката излиза с изследвания и резултати относно обкръжаващия ни свят. Обкръжаващият ни свят се мени все по-бързо. Тези неща се добавят в науката. Науката се осъвременява, статиите се осъвременяват, научните програми се осъвременяват. Едно вечно догонване на действителността, която еволюира, изменя се, поднася ни изненади. Включително такива от трагичен характер като кризата с КОВИД, пандемията. По-рано с глобалната финансова криза. Още по-рано с терористичния акт от 11 септември 2001 г., още по-рано с „дот ком“ кризата. Преди това с кризата на Европейския валутно-курсов механизъм през 1992-93 година в част от страните, които формират основата, същността на ЕС. Още по-преди, когато бях студент 3ти курс, сгромолясването на комунизма и преминаването от план към пазари, което беше един дълъг, мъчителен, труден процес, неясен процес, за който никой учен нямаше готова рецепта. Тогава, а и сега, е така с пандемията.
В този смисъл, ако си позволя да обобщя и да резюмирам това, което имам предвид като първо предизвикателство за започващите мои колеги в момента, то е сложността, многообразието, еволюцията на света, в който живеем, на тази обществено-биологична система, обществено-екологична система, която представлява съвременното общество, нашето глобално село. Вече с интернет, информацията се носи мълниеносно, вече с тези умни телефони, с които разполагаме, имаме ежесекундна информация за каквото си пожелаем. Донякъде тази информация подлежи на манипулиране. Ние се загубваме понякога в това кое е достоверен източник, кое не е, включително в многообразието на интернет сайтовете. Много е хубаво да имаш огромна информация пред себе си. Но пресяването на кое е правдоподобна и кое е лъжлива или провокираща информация става все по-трудно. Младият човек се обърква, това води до допълнителни сложности, до психически болести, до поведенчески отношения, които не са толкова лесни за моделиране и за преодоляване. Тъй че светът се усложнява. От една страна ни дава много възможности, от друга страна крие много заплахи и рискове срещу нас, дезориентира ни. Изобилието на информация ни води до загубване. Преди, в известен смисъл беше по-лесно.
Така че, към каквато и област да се насочи един млад човек, било то икономическа наука, както аз, или друга форма на наука, многообразието, сложността, степента на познаване на системата, благодарение също на компютрите, на програмирането, изисква много по-задълбочени и пространни познания отколкото преди. С други думи, трудно е, много е трудно да догонваш, да осъвременяваш това, което знаеш при наличието на такава бърза стъпка на прогреса, на развитието на света, на технологиите, на нашите инструменти за осмисляне и анализ. Това за мен е основното предизвикателство пред учения на плоскостта на науката, на плоскостта на научните интереси, на плоскостта на методологията, темите за изследване. Те се менят главоломно, имаме нови теми – екологията, криптовалутите. До преди 10 години никой не беше чул за криптовалутите. За екология се говори след 70-те години, може би след 50-те години, след основаването на Римския клуб. Дори това е една от неговите цели през 1957 г., римският договор, който полага основите на ЕС. Но остротата на проблема ни ужилва сега в последните години, когато виждаме как светът наистина е предизвикал глобално затопляне, което удря обратно с непредсказуеми бури, наводнения, засушавания, изгаряне на гори. Това води до унищожаване на материални активи. От там на борсови трусове, в различни сектори. Т.е. светът е взаимно свързан. Първо, защото живеем в глобално село, което е мълниеносно свързано чрез интернет. Второ, защото до голяма степен сме опустошили природата и сме източили много източници на икономически растеж и материални блага, замърсявайки планетата ни, което нарушава озоновия слой. Това пък създава допълнителни климатични промени, които имат сложни икономически последствия. Светът става сложен. Обърква се. Разбирането му, обясняването му, ако си учен, в която и да е област, изисква много сериозно учене, подготовка, владеене на математика, статистика, на компютърно програмиране. В която и да е дисциплина, човек трябва да навлезе много дълбоко. Това е основното предизвикателство в научен план. В личен план, някои страни, например Англия въведе такси за обучение преди около 10-на години, които са огромни. Една магистърска програма в моя университет и в Англия средно струва от порядъка на около 17 000 британски лири. За обикновен младеж, дори там, не е лесно. За да стигнеш фаза докторант или магистър е необходимо, жизнено важно е да намериш финансиране. Това е много трудно. Много рядко се получават стипендии. Разбира се има спонсори. Разбира се има стипендии от ЕС, от други институции, от правителства, от СБ, но те са оскъдни в сравнение с броя на желаещите да ги получат. Ако си много добър или имаш късмет да си един от тези избраници, които имат финансиране можеш наистина да се посветиш на науката и да учиш за магистър една или две години и още 3 или 4 за доктор и ще получиш образование, което е солидно, обогатяващо те и което те продава добре на пазара на научни изследвания и университети или на бизнес пазара, т.е. финансовото ограничение на един индивид би могло да се преодолее ако този индивид е достатъчно талантлив и изпъква над масата, за да бъде финансиран.
Има и доза късмет отгоре над всичко това, който понякога помага да намериш финансиране и да учиш. Задочното учене аз го уважавам. Мислел съм за това преди да замина да уча магистратура и докторантура. Но то не е заместител. Не дава пълното посвещение, не ви дава това време да навлезете в дълбочина в науката и в образованието, което осигурява редовното обучение. Много наши млади колеги тук в България точно поради такива финансови съображения не могат да си позволят да не работят, докато учат. Това е нож с две остриета. Хубаво е да учиш, докато работиш, защото можеш да се издържаш, но идеалният вариант за една сериозна наука е да можеш да намериш финансиране, да имаш късмета да намериш финансиране и наистина да жертваш 5 години от живота си, т.е. жертване, защото стипендията е минимална. Човек не получава добри пари за този период, но това е периода на задълбоченото напредване в науката на ниво магистър и докторант и евентуално след това идват и парите – от академично преподаване или академични научни изследвания или от приложни научни изследвания в институции като централните банки, правителствата, големите банки, големите фирми или международните институции. Ето защо виждам тези два проблема като големи предизвикателства пред младия учен. Единият в личен план, финансов. Другият в многообразието и сложността на системата, която се опитваме да изучаваме и контролираме (частично).
ИП: Какво е Вашето мнение за актуалното икономическо състояние в Европа и света? А за България?
АМ: Мисля, че светът е тотално объркан. Наблюдавайки това, което става, учените не са подготвени. По-специално икономистите, социолозите, хората които се занимават с политически науки, дори тези, които се занимават с екология и с естествени науки са изправени пред нови проблеми, които не са съществували преди 10 – 20 години. Те не са били в учебниците. Това не им е преподаван материал. Всъщност аз съм изумен от повторяемостта в рамките на моя живот – вече 56 години, на големи кризи, обществени кризи, които вече споменах при предишния отговор. Започват от падането на социализма, преходът към пазарна икономика, след това кризите на самия капиталистически модел, на демократичния капиталистически модел, базиран на пазарна икономика. Когато преминавахме от социализъм към пазари под ръководството на МВФ и СБ, които ни представяха тези нови за нас теории, ние доста вярвахме, че пазарната икономика е нещо, което ще построим и след това икономиката ще се развива с минимални проблеми, почти безметежно. Това, което за мен беше голям урок между 1989-90 г. и 2007-08 г., когато се разрази глобалната финансова криза, тогава не само за мен, а и за много икономисти и учени стана ясно и то поради това, което се случи в действителността, че пазарната икономика с прекомерната си финансиализация, с прекомерното развитие на такива нетленни, финансови дейности, които не са директно свързани с материалното производство или с промишлеността или с услугите, тези нови интернет пространства, техники, крие много голям риск. Тези финансови инструменти, които са толкова многообразни и трудноразбираеми за обикновения човек, водят до съществен риск. Това, което аз прозрях, а и не само аз, много хора го признават и на Запад и на Изток, е че капиталистическата система не е толкова устойчива и здрава към кризи, но може би все пак си остава по-трайна от системата на централно планиране, защото централното планиране не оцеля. Тя нямаше необходимите икономически предпоставки, икономически инициативи, икономически решения и отговорности, за да оцелее. Собствеността беше обща и размита. Нямаше инициатива, нямаше предприемачество. Горе долу това систематизира защо комунизма не издържа дългосрочно.[1]
При капитализма, пазарната икономика и пазарната демокрация има пазарни механизми, но много от тях не функционират добре напоследък. Прекомерната финансиализация доведе до размътване на оценките кое е риск, колко е риск, при групиране на активи в по-широки кошници и т.нар. securitisation. Така започна голямата финансова криза в САЩ: от пазара на ипотечни кредити, лоши кредити, които не можеха да се върнат, с размит риск в секюритизираните активи. Източникът на кризата ми напомня донякъде лошите кредити на българските предприятия от 1996 г. Това, което се случи в прехода, се повтори в огромен мащаб. От друг сектор излезе обаче, неочаквано. Тъй като съвременният свят е взаимно свързан, финансовата зараза от 2007-09 г. засегна всички страни. Покоси много фирми. Фалираха институции, банки и предприятия, които са съществували десетилетия. Това беше предупреждение, че не всичко върви добре в пазарната демократична икономика. И в нея се таят проблеми. Наблюдават се тези големи цикли. Учените, хората, които се занимават с икономически решения, с политика, не се справят с подобни глобални циклични промени. Ето, че минаха още 12 години и ни удари пандемията с КОВИД-19. Никой не си го е представял. Аз не знаех нищо за такива пандемии. Когато тя възникна, учените изровиха стара литература. Има едно проучване от 1927 г.,[2] което прави изследване на икономическото въздействие на т.нар. Испански грип, който е подобна пандемия, върлуваща след Първата световна война. Пренася се чрез войниците, които се връщат от фронтовете. Тогава прочетох за тези неща. Оказва се, че действителността непрекъснато ни поднася големи природни и/или обществени кризи, дори катаклизми, за които не сме учили в учебниците или не си спомняме, защото последната подобна криза се е случила преди около 100 години. Тези мащабни циклични проблеми на света водят до една тотална несигурност. Прибавям към това и екологията, за която споменах.
Светът според мен е дошъл до момент, когато постижението да няма войни е наистина добро. То не трябва да бъде нарушено. Грубо казано, след ВСВ не е имало огромни войни. Имало е локални войни и противостоене преди, а и след падането на „желязната завеса“ между Изтока и Запада, т.е. не е имало сериозни глобални опустошителни войни. Но това се замества от катаклизми с природен, екологичен и финансов характер, които носят доста тежки икономически последствия. Разбира се това е несравнимо с една война. Но ако пандемията отнема повече животи, ако пандемията парализира икономиката на света за почти година и половина, това е нещо много сериозно. В много сложен свят живеем. В много взаимно обвързан свят. Трудно го разбираме. Той еволюира много бързо, с ускорение през последните години. Разбира се имаше такива теории за ускорението на Алвин Тофлер още и към средата на миналия век и 60-70те години, чел съм такива книги като студент, но това ускорение продължава с някаква шеметна скорост и ни изненадват нови неща, за които не сме знаели, не сме учили, не са в учебниците. В този смисъл не сме подготвени. В този смисъл се опитваме да намерим решения донякъде импровизирайки, донякъде четейки, донякъде бързайки под заплахата, че нещо много лошо ще се случи и съдбоносно и ние трябва да го отложим, да се предпазим. Пак визирам риска от една сериозна пандемия, която може да умори много повече народ. Средновековната чума е уморила към 2/3 от населението на Европа преди няколко века. Ние сега не сме в този диапазон слава богу и имаме далеч по-надеждна медицина, но това са големите проблеми на света. Опасността от здравна или екологична катастрофа, която никой не разбира добре и не може да оцени прецизно. Моето лично мнение е, че наистина трябва да направим всичко възможно да се действа във всички възможни посоки с всички възможни мерки и да се предотврати, да се намали сериозно замърсяването на околната среда ако искаме нашите деца, внуци, правнуци да се радват на една зелена планета, която не е разрушена от катаклизмите.[3] Другото, което е трудно е как да намерим някакво съгласие, консенсус между въздигащите се икономически сили - Китай, Индия, Русия и лидерите в Латинска Америка и Африка, както и традиционните икономически сили – Европа, Америка, Япония, Австралия. Как хората могат да седнат на масата на преговорите и да разгледат парещите проблеми, да се опитат да ги разрешат малко по-цивилизовано, малко по-справедливо с определен компромис. В смисъл светът да не върви към проблемите, за които Тома Пикети – икономист във Франция говореше преди 10на години, че светът става все по-неравен.[4] Неравенството е голям проблем в западния свят, все по-богати стават богатите и все по-бедни стават бедните, вместо да вървим към една по-голяма хомогенност на обществото. Това създава проблеми на Запада. Проблемите на неравенството, екологията, евентуалното противостоене между религии, между култури, между амбиции за икономическа мощ в света.[5]
ИП: Преди малко обсъждахме ролята на ЦБ. Можете ли да ни кажете за Вашето мнение?
АМ: Да. Аз говорих преди малко точно за проблема на екологията и за това как аз като бивш икономист от Централна Банка със стаж от близо 6 години в БНБ между 1991 и 1996 г. и след това като икономист, дипломиран доктор по икономика и учен и изследовател и университетски преподавател, на когото да речем може би 30-40% ако не и повече от публикациите са свързани с паричната политика, с това кое е добра парична политика, оптимална парична политика в рамките на модел, в рамките на приложни оценки, как аз съм еволюирал радикално във възгледите си за ролята на ЦБ. Мнението за това кое ЦБ би трябвало да направи за едно общество, а общо казано и в света – системата от централни банки, еволюира също толкова драматично и бързо през годините, в които аз се помня като индивид, както и това, което описах със света. През 80те години парадигмата, общоприетия консенсус за централното банкерство е нещо като езотерично учение на свещеници, които са в храма и не издават тайните на свещенодействането, т.е. не се казва на домакинствата, на фирмите, не се оповестява на широката публика, на обществеността, какво ЦБ е направила, защо го е направила, какво иска да направи. Това е известно като „потайно“ или „мистично“ централно банкиране в академичните среди. То е характерно за 80те години. В този период на тайнствено или мистично централно банкиране нямаше информация какво става в ЦБ. Аз говоря по-скоро за модела на пазарна икономика, защото все пак 80те години социалистическите централни банки не бяха чак толкова близки до сегашния си вид, до централна банка в пазарна икономика, където ЦБ въздейства върху икономиката, но контролът на ЦБ е несъвършен, частичен. Той се изразява до там, че ЦБ с интервенциите на валутния пазар и на открития пазар на ценни книжа, дали продава или купува, при което дали влива в икономиката парична маса или отнема парична маса от икономиката, управлява т. нар. policy rate – процент на централно-банковата политика, който е основа, който е базисният процент, върху който се надграждат всички останали проценти, за които знаем – процент по депозитите, процент по кредитите, процент по ипотеките. С други думи има много лихвени проценти. Централната банка контролира само базисния от тях, който е краткосрочен и е валиден от минимум 24 часа до 3 месеца, до 6 месеца, т.е. дотолкова ЦБ има някаква възможност да контролира, да насочва икономиката. Много хора си мислят, че ЦБ може да направи всичко. Това не е така и учените го знаят. ЦБ може да направи не чак толкова много и не чак толкова добре прецизно изчислено. Тя може да променя лихвения процент и на него съответства определено парично предлагане. Може да повишава или да намалява лихвения процент като гледа какви са прогнозите за инфлацията, какво е състоянието на икономиката, безработицата, брутния продукт. Така че до известна степен ЦБ управлява този процес, но инструментът на управление не е толкова съвършен и прецизен, не е толкова фин, че да може ЦБ като с магическа пръчица да оправи всички икономически проблеми.
Това нещо се разбра в края на 60те години – Милтън Фридман, тогавашен председател на Американската икономическа асоциация, публикува в Journal of Monetary Economics през 1968 г. една статия – “The Role of Monetary Policy” – „Ролята на паричната политика“,[6] в която тези неща се обясниха, до колко ЦБ има влияние и до колко е нереалистично да се очаква, ЦБ да направи много повече от това, което тя наистина може да направи. Тя може да регулира лихвения процент, съответно паричното предлагане. Те са двете страни на една и съща монета. Тя може да овладее инфлацията, въздействайки основно и частично върху съвкупното търсене, но може малко да влияе на съвкупното предлагане. След този период на тайнственост, на мистика в централното банкиране, се стигна до извода, че централните банки трябва да обяснят това, за което си говорим сега с Вас, на широката публика, за да не очаква никой, че те са някакви магьосници и могат лесно да оправят икономиката. Започна една тенденция към т. нар. политика по inflation targeting, която аз бих превел в дълъг вариант на български като парична политика с цел по отношение на инфлацията. Това се въведе през 1989 г. в Нова Зеландия за пръв път, тъй като се разбра, че някои връзки на базата на парични агрегати, които преди това се използваха в моделите, не са толкова стабилни. Премина се от целево планиране на тези парични агрегати (monetary targeting) като тесни пари, широки пари, М1, М2, М3, което беше модата и теорията на 60те, 70те години и донякъде 80те години към inflation targeting, да го кажем просто и ясно на английски (и на централно-банков жаргон). През 90те години тази парична политика се свежда до това, че за ЦБ може би главната цел, ако не единствената е да контролира инфлацията. Инфлацията трябва да бъде ниска и стабилна – около 2% средногодишно. Това доведе до еволюция на много централни банки, които мълком или оповестявайки приеха такива цели за инфлацията. Повечето успяха да ги постигнат. Имаше период на т. нар. great moderation – на умереното развитие на редица страни, на цялата глобална икономика. Нямаше съществени кризи между 1993 и 2007 г. Говореше се предимно за парична политика с цел по отношение на инфлацията. Американският федерален резерв донякъде следи също и състоянието на производството и най-вече на безработицата, т.е. това е някаква вторична цел, която прави мандатът му малко по-широк от фокуса върху инфлацията. Това беше теорията за централните банки до финансовата криза, това беше главната парадигма: нека да сме технократи, нека да управляваме инфлацията; веднъж, когато укротим инфлацията, тя няма да пречи на бизнес плановете, на плановете на домакинствата да прогнозират и да си харчат парите и да си планират инвестициите; и това е достатъчно ЦБ да подпомогне икономическия растеж чрез ценова стабилност и, оттам, предсказуемост на стопанската среда.
Тази парадигма беше свързана също с т. нар. прозрачност и подотчетност на ЦБ, transparency и accountability. ЦБ е подотчетна на парламента, не директно на правителството. Правителството не трябва да се меси и да „изнудва“ ЦБ да печати пари, да монетизира бюджетните дефицити, които бяха проблем за инфлацията и за хиперинфлацията в много развиващи се страни от Латинска Америка, по-късно в преходните икономики и при нас и в Югославия и в Полша. Навсякъде сме виждали хиперинфлация, която възниква на такъв принцип, че правителството не събира достатъчно данъци, харчи повече, взима пари назаем и ЦБ монетизира тези заеми. Това води до инфлация. След финансовата криза се заговори също и за финансова стабилност като нова (всъщност стара, от създаването на Американския федерален резерв) цел на паричната политика. Глобалната финансова криза измести вниманието и фокуса и на практически ориентираните централно-банкови служители и на теоретиците на паричната политика от изключителен акцент върху инфлацията и евентуално безработицата и брутния продукт като втора грижа, към финансовата стабилност, т.е. ЦБ трябваше да поеме или трябваше да създаде някаква институция, която да контролира по-добре финансовите резултати на банките и на финансовите компании. Въведоха се изисквания за финансова адекватност от Базелския комитет. Има три ревизии на тези правила. Въведоха се определени съотношения, които се считат за здравословно банкиране на търговските банки, т.е. ЦБ започна да фокусира, да обръща доста повече внимание след глобалната финансова криза на целта за финансова стабилност.
Аз изброих в този план 2 тенденции в еволюцията на централните банки. Първо, основната цел днес е по отношение на инфлацията, но може да се обръща внимание, така е във Федералния резерв по Конституция, на безработицата. Разбира се това зависи от закона за ЦБ. Кое ти вменява като първа цел, дали има втора, какво е съотношението между целите? Възникна и трета цел – финансова стабилност след финансовата криза. Второ, интересна е еволюцията от тайнствено, мистично свещенодействане в храма на ЦБ през 80-те години към постепенно минаване към оповестяване, обясняване на обществеността какво прави ЦБ, кои са инструментите, какво може да постигне и какво не може. Така че, имаше един преход към такава гласност в областта на ЦБ и на теория в научните публикации и на практика в развитието на ЕЦБ, на Федералния резерв, на Швейцарската НБ, на Английската НБ, на Канадската НБ, по целия свят, на МВФ, който е институция финансирана и служеща на тези централни банки и на правителствата по света, на Банката за международни разплащания в Базел, която е ЦБ на централните банки и отговаря за финансова стабилност и всъщност под егидата на Банката за международни разплащания в Базел се създадоха тези Базелски комитети, които са важни от гледна точка на безопасността на банковата и финансовата система. И когато човек решава едни проблеми, се явяват други. Ето идва пандемията – КОВИД-19. ЦБ вече имаше опит с финансовата криза, когато се наляха доста пари, доста ликвидност се наля. ЦБ въведе т. нар. quantitative easing – количествено улеснение. Това е политика, при която лихвения процент е много нисък, стига нулата, т.е. няма къде по-надолу да падне от нулата, защото вместо да има малка положителна лихва, би имало малка отрицателна; но лихвеният процент не може да е отрицателен теоретично, а и практически, защото никой няма да си вложи пари на депозит при отрицателен лихвен процент. Това е като наказание, а не като възнаграждение за спестяванията, обратното на лихвата. Номиналният лихвен процент има една естествена долна граница. Това е нулата. Когато доближи много до нулата, ЦБ не може да регулира този процент така активно, както ако да речем лихвеният процент е от порядъка на 5-7 % и е далеч от долната граница. Стигайки нулата ЦБ нямаше много възможност какво да направи в икономиката посредством основния лихвен процент и се измисли тази нова политика след финансовата криза на quantitative easing – QE.
Целта на тази политика беше да облекчи търговските банки като им предостави ликвидност, като им закупи ценни книжа, били те държавни – обикновено, но също и корпоративни. Дори някои банки, мисля, че Швейцарската банка между тях и др. закупиха акции на фирми от търговските банки, което никога преди това не е правено. Защото при тези покупки, ЦБ плаща в брой или по текущи сметки (по-точно), в ликвидност или по сметка на търговските банки, а прибира финансовия актив и го държи в актива си. Така че, тези операции наляха много ликвидност в търговските банки. Идеята беше, търговските банки, които са посредник между централните банки и бизнеса и хората, да предадат по-нататък ликвидността на реалния сектор, на фирмите и домакинствата. Очакваше се, че това отпускане на ликвидност от страна на ЦБ на търговските банки ще подпомогне фирмите да теглят по-евтини кредити с тези пари и да съживят производството след финансовата криза, да могат да правят инвестиции, да могат да оперират. Същото се очакваше и от домакинствата. В началото тази политика изглежда не даваше много ефекти, но после като че ли започна да има малко повече влияние, малко повече кредити като че ли се теглиха. Хората и фирмите в началото бяха още изплашени от разхлабването на „кредитното кранче“ предшествало кризата и не смееха да вземат заем, макар лихвите да бяха ниски, защото видяхме какво стана с тези ипотечни кредити, които предизвикаха финансовата криза. Имаше един такъв уплах за известно време, но след това икономическата активност се съживи, както по света, така и у нас. И дойде пандемията. Тя поднася нови проблеми. Мълниеносно реагираха централните банки. Огромни програми. Аз не мога да ги помня всичките като названия, но милиарди долари, милиарди евра се изляха като програми да се подпомагат хора, които могат да имат временен период на безработица, работата от вкъщи. Дори се говореше за т. нар. „хеликоптерни пари“ пак по аналогия с Милтън Фридман. В САЩ дори се дадоха, не знам точно какъв брой долари, трябва да се провери, дали хиляда на домакинство или 2 хиляди. Дадоха се пари за харчене, за да се стимулира икономиката. Много нетрадиционни мерки се предприеха, много бързо наливане пак на пари, за да се парира проблема, да се смекчи проблема на кризата. И някои учени в момента изказват опасения, че може би ни чака малко по-съществена инфлация. Това сигурно не е лишено от смисъл.
Трудно е да се прогнозира точно колко инфлация, точно кога ще дойде, но многото налети пари да ни предпазят от негативните последици на КОВИД може би имат в рамките на близките 3-5 години някаква такава последица, която дано да не е много тежка. Инфлация от 3, 5 до 10 % годишно би могла да се понесе, да се коригира. Но ако се изпусне инфлацията над ниво 5-10%, на 20% и нагоре – нещата стават страшни. Ние сме го видели по времето на прехода. Надявам се, че учените, теоретиците на паричната политика и прагматиците в централните банки ще намерят някакви решения, които да смекчат евентуално инфлацията, за която доста хора говорят в момента. Другото, което е страшно – да има някакви нови вълни на пандемия, да има повишена смъртност от пандемията. Това са неща, за които само може да се гадае. Според мен ние минахме най-трудното. Нещата ще тръгнат лека полека на нормализация. Ако това, което визирах в глобален план за централните банки и за света го фокусирам върху нашата страна, България, мисля, че последните години, видимо и явно, поне аз се връщам няколко пъти в годината, България става все по-нормална и привлекателна, чиста страна, привлича хора със своето богато културно наследство, със своята богата история, своето богато изкуство, планините ни, моретата ни, градовете ни, античността, новите, модерни неща, които развиваме като нови отрасли. Имаме добри компютърни специалисти, програмисти, които някои се продават по света, други работят тук.
Имаме доста неща, които могат да ни радват, на фона на това, което беше 90те години. Тогава беше мрачно, имаше режим на тока, имаше дупки и беше грозно. Мазилките на сградите се свличаха и в Пловдив и в София и навсякъде, страната беше занемарена, нямаше средства. Тогава аз не съм очаквал, че България толкова много ще напредне, ще се цивилизова, ще се разкраси в рамките на едно-две десетилетия. Това много ме радва. Надявам се да вървим напред. Беше трудно. Никой не знаеше как да направи преход от план към пазар. Той не е съвършен, не е толкова справедлив, не е толкова прозрачен, но било каквото било. Мисля, че хората трябва да могат да си простят. По-добре да имаме предприемачи, да имаме някаква частна собственост, някаква конкуренция, макар и тя да не е засега близко до желателната, ефективната. Но икономиката да произвежда, икономиката да се движи от пазарни инициативи. И най-радващото може би е дисциплиниращата роля, ограмотяващата, просветителската роля, коригиращата роля на ЕС. Аз не виждам България извън ЕС. За мен приобщаването ни към ЕС е може би исторически шанс, до който само Калоян се е доближавал в нашата история с Унията. Посредством ЕС, цивилизования свят ни подава ръка. То за нас и за румънците стана малко по-късно и малко така може би с късмет. Но за мен това беше решителният момент. България, с членството си в ЕС върви напред, евентуално с Европейският паричен съюз – аз не виждам никакъв проблем да се мине много бързо от лев към евро. Това не трябва да плаши хората.
Чета и слушам коментари, че това щяло да доведе до много инфлация, не било желателно. Аз не виждам проблем. Като резюме: доколкото България остане в този голям, амбициозен, мощен, цивилизован съюз, който представлява ЕС, аз мисля, че това внася едни външни корективи в нашата политика, в нашите институции, в нашия стопански климат, в нашата култура дори. Нашата култура, нашата по-така тясна или национално-обособена характеристика, се смесва, общува с други подобни или различни национални култури на страните, които са в тази пъстра мозайка, което е ЕС. За мен това е най-голямото богатство на ЕС, че всъщност той е една мозайка от култури и различни езици и различни страни като се тръгне от Германия, Франция, Италия, Испания, Великобритания, която излезе за съжаление, славянските страни, нашата страна, балканските страни, малките, големите. Това е едно богатство на Европа, което аз искам да се запази и вместо да воюва Европа, както в миналия век 2 пъти или вместо да има желязна завеса, дано дай боже да просъществува една могъща сила, сплотена Европа, където постепенно ние достигнем по-развитите от нас и живеем малко на по-висок стандарт, с повече възможности да пътуваме, да обменяме, да се учим, да се връщаме тук и да даваме от себе си.
ИП: Бихте ли разяснили по-подробно причината защо основният лихвен процент не може да бъде отрицателен. И ако е така на централно ниво, то валидно ли е същото и за търговските банки?
АМ: Вече обобщих в един от предишните ми отговори главната причина, а именно че спестяванията се наказват при отрицателен номинален (и реален) лихвен процент, вместо да се възнаграждават, което е нормалният и желателен случай и води до икономически растеж в дългосрочен план. Ако сложите 1000 лева на депозит за една година, при номинален лихвен процент по депозита от, да кажем, 3% годишно, което всяка банка обявява за клиентите си, ще получите 30 лева номинално възнаграждение в края на годината. Ако лихвата е -3%, тогава ще загубите тези пари: има ли смисъл от депозита тогава? Разбира се, не: спестените ви пари намаляват. Затова отрицателните лихви са само временна и крайна мярка на паричната политика, по принуда, бих могъл да кажа, заради ниските лихвени проценти по света след глобалната финансова криза, предприети повсеместно с цел да стимулират икономиката – като е по-евтин кредита, хората харчат повече, повишавайки съвкупното търсене, на което съвкупното предлагане обикновено отговаря с по-високо натоварване на производствените мощности (или инвестиране в нови, извън краткосрочния анализ).
Тези отрицателни лихвени проценти на паричната политика на централните банки целят да въздействат пряко върху лихвените проценти на търговските банки, а оттам и на поведението на домакинствата и фирмите. Поради тази връзка, и логика, лихвеният процент и на търговските банки, както в моя пример с депозита от 1000 лева тук, не може трайно да остане отрицателен: това противоречи на общоприетите теории за дългосрочния икономически растеж.
ИП: Каква е ролята на устойчивите финанси за развитието на икономиката днес?
АМ: Изключителна. Както отбелязах, човечеството – представлявано от ООН, и от учените и политиците по света – осъзна, че така, по-старому, със замърсяване на околната среда, повече не може. Защото ще оставим разруха на нашите правнуци, ще ги лишим от пълноценен живот. С тази позиция са съгласни и централните банки – пример ЕЦБ, водена от Кристин Лагард. Всъщност, централните банки се ангажираха сериозно със смекчаването и предотвратяването на климатичната катастрофа още от 2015 г., след станалата оттогава известна реч на Марк Карни, като Управител на Английската национална банка, пред Банката Лойдс. Това е непознат досега научен, етичен и финансов проблем, пред който сме изправени - този на междупоколенческата екологична справедливост.
От около 10-тина години правителствени регулатори и браншови съюзи, както и финансисти и учени, се сплотяват около обмислянето и създаването на широко меню от възможни мерки и действия за развитие на устойчивите финанси. Това, което обобщавам кратичко тук е представено в подробности в една от последните ми разработки, цитирана по-рано и реферирана в това интервю, с моя докторант в Рединг Жозеп Ферет Мас. Който се интересува би могъл да прочете там, и другаде – повече.
ИП: Вие сте започнал своята кариера в Стопанския факултет на СУ. Разкажете ни какво си спомняте от онези дни. Кои са най-важните научени уроци, които използвахте в кариерния си път след това?
АМ: Добре че ми задавате този въпрос, тъй като пропуснах да говоря за това когато ме питахте как стигнах до идеята да направя докторат и да продължа като университетски преподавател и учен. Като си спомнях по-горе за годините ми като начеващ икономист-изследовател в БНБ, не споменах за ролята на Стопанския факултет на СУ, която е огромна. Дължа изключително много на проф. Любомир Христов и проф. Стефан Петранов, с които започнах като хоноруван асистент кариерата си в Стопанския факултет през 1993-1994 учебна година. Покрай проф. Христов, който ме познаваше от БНБ, се запознах с проф. Петранов. С тях двамата като професори, и с колегата ми Цветан Манчев като техни асистенти, поставихме основите на модерно преподаване на пазарно-икономически теории и количествени методи в България. Питайте някой от тогавашните ни студенти – двама, доц. Калоян Ганев и доц. Ралица Симеонова-Ганева (всъщност, сега семейство) присъстваха на курса, който водих, за моя огромна изненада и радост – колко много научиха от нашите помагала по макроикономика и международна икономика, които самодейски, но амбицирано и с жар, подготвихме и издадохме тогава. Ние пишехме и говорехме на чист български, с неизбежни минимални примеси от английска труднопреводима терминология, и това беше рядкост, която се ценеше високо. Защото водеше до разбиране, до обаятелно общуване, на родния ни език.
Калоян и Ралица споменаха след курса ми, че съм може би единственият колега от университет в чужбина, който е успял почти всичко да изрази точно и ясно на чист български: това е огромно признание и заслужена награда за моя подход, за моя труд, почти 3 десетилетия като преподавател по икономика. Това са уроците, които тогава научих – от проф. Христов и проф. Петранов: да бъдем просветители, препредаватели (ретланслатори, по-научно казано) на познанието, да учим студентите си с ентусиазъм, с ерудиция, постигната след дълга и систематична самоподготовка; да бъдем ясни, с математиката и приложенията й в икономическото обяснение и моделиране, да подхождаме дидактично, последователно, да водим от простото към сложното, като изясняваме защо и кое е новото в постъпателния напредък на науката. Освен това, аз се държа неформално, естествено, приятелски с моите студенти, което стопява дистанцията и те поемат с мен, убедени и захласнати, дори към трудни територии в обучението или изследванията. Понеже в силните и амбициозни магистърски и докторски програми на запад (каквато беше и моята в Лозанския университет) асистентите на професорите често се държат надменно, дори обидно или унизително, с онези от нас, които сме по-назад в процеса на научно израстване (и не защото са по-умни, а просто понеже са видели задачите за домашно решени, докато ти се мъчиш цяла нощ и опитваш варианти), реших никога да не правя това – аз не съм го и правил, за мен да унижаваш е недопустимо! Това мое отношение и поведение към студентите ме е правело техен любимец, където и да съм преподавал по света (на български, на френски, на английски).
ИП: Как се е променил начинът на преподаване от тогава? Какви са новите изисквания на студентите?
АМ: Огромна е разликата. Преподавателите и студентите сега имат мигновен достъп до (почти?) всички книги и статии в света, до всички библиотеки, до всякаква нова информация. Науката се е демократизирала, след разпространяването на Интернет – само да искаш да учиш (и да намериш малко пари да се издържаш като студент). Новите изисквания са нараснали пропорционално на новите технологии. Но има и опцията да се учиш сам, отсявайки от Интернет – което не е „оптимално“, но с известни напътствия от хора сведущи е възможно.
Както споделих в началото, всичко вече се вижда на Интернет – статиите, кодовете на програмиране, данните, резултатите. Лекциите и упражненията вече са филмирани на видеоматериали. Което е добро за науката и човечеството. Документирането на всичко, оставянето на следа от всичко, разбира се може да има и вредни последици ако попадне в недоброжелателни ръце… Но да не се впускаме в конспиративни теории…
ИП: Какви са перспективите и ползите от сътрудничество и колаборация между Стопанския факултет на СУ и водещи изследователски институти като Университета в Рединг?
АМ: Сключихме споразумение за международно сътрудничество между икономическите департаменти на Редингския и Софийския университет това лято. Първите инициативи и плодове вече са налице. Планираме и преговаряме за други. Идеята е да се подпомогне обмена на студенти и преподаватели, да има съвместни магистърски и докторски програми, конференции, финансиране на научни изследвания. България, българските студенти и преподаватели по икономика ще имат така една добра възможност да си сверяват часовниците и да израстват, заедно с английските си колеги в конкретния случай, но също и с останалия модерен свят, което е основно предимство на науката.
Положихме началото на сътрудничество между двата университета, което може би е най-трудното. Като разговаряме и планираме по-нататък, като работим заедно със студенти и по проекти, като се опознаваме и си помагаме, ще открием нови форми и перспективи за взаимноизгодно сътрудничество. Много, ако не всичко, зависи от нас, студентите и преподавателите от двата икономически департамента. Конкретните инициативи ще се реализират постепенно в бъдещето.
ИП: Празнуваме 120 катедра „Икономика“. Какво е Вашето послание към студентите, които са избрали да се реализират в тази област?
АМ: Да бъдат любопитни, да търсят познание, да го осъвременяват, да гледат положително на себе си и на света, да виждат чашата полупълна, а не полупразна. Да имат търпение да напредват: бавно е, но с посвещение и труд (и понякога малко – или много – късмет), някои мечти се сбъдват, някои прозрения се изясняват – само за да бъдат изместени от нови предизвикателства. И така нататък, и така нататък… Докато забележи човек, че е остарял, че младите са го задминали, че времето на Земята му е изтекло… Така върви светът.
Но не губете вяра и надежда, останете честни към себе си и другите – в живота и в науката: уважавайте се, не се нападайте със злоба, критикувайте се градивно, в името на търсенето на по-добър път (то една истина едва ли има)… Горете с това, което сте избрали да правите, и ще ви бъде интересно (преди да прегорите), а не скучно (ако и да идва периодично скука, неуспех, невяра)… Вървете (както се казва) напред и нагоре – някой път е илюзорно, и човек пада и става, но винаги трябва да намира сила да продължи, да надвие съдбата (дори илюзорно)! Поздравления за юбилея на катедра „Икономика“!
____
[1] Farvaque, E., Mihailov, A., Naghavi, A. (2018) “The Grand Experiment of Communism: Discovering the Trade-off between Equality and Efficiency,” Journal of Institutional and Theoretical Economics 174 (4), 707-742. doi: http://dx.doi.org/10.1628/jite-2018-0003
[2] Kermack, W. O., McKendrick, A. M. (1927) “A Contribution to the Mathematical Theory of Epidemics,“ Proceedings of the Royal Society of London, series A 115, no. 772: 700-721.
[3] Ferret Mas, J., Mihailov, A. (2021) “Green Quantitative Easing as Intergenerational Climate Justice: On Political Theory and Pareto Efficiency in Reversing Now Human-Caused Environmental Damage,” Economics Department, University of Reading, Discussion Paper No. 2021-16 (pdf).
[4] Le capital au 21e siècle, Ed. du Seuil, 2013, 970p. Données, graphiques et annexes. Autre édition: Points Histoire (2019). Capital in the 21st century, Harvard University Press, 2014, 698p. Data, figures and appendices. Debates.
[5] Mihailov, А., Ogaki, M. (2021) “Persistent Divides in Beliefs, Conflict, and Innovation,” Keio-IES Discussion Paper No. 2021-004, Institute for Economics Studies, Keio University, Tokyo, Japan (pdf).
[6] Friedman, M. (1968) “The Role of Monetary Policy,” American Economic Review 58, 1-17.