Снимка: Лъчезара Пръвчева
За първа година Институтът за литература към БАН организира Международна лятна литературна школа, чиято цел е да подкрепи развитието на млади учени - хуманитаристи, да ги свърже със световноизвестни учени в общата им изследователска сфера и да увеличи контактите на страната с другите европейски държави.
Срещите се проведоха в няколко последователни дни – 6–10-и юни, в Дома на учения – БАН.Темата на лекциите „Маргиналното за/в литературата” беше обстоятелствено разгърната от докторанти, пост-докторанти и млади учени от Института.
Въпросът за маргиналното в късноантичната и в средновековната книжнина е много обхватен, но с няколко щрихи може да се очертаят неговите рамки.
На първо място трябва да се изясни какво означава понятието „маргинално”. То отпраща към латинската дума „margio, inis”, която се превежда като „край”, като „предел, в който нещо свършва”. С „маргиналност” могат да бъдат определени текстовете, функциониращи извън християнската догматика, поради наличието на нарушаващи нормативността елементи. Разисква се проблемът за псевдоепиграфите и „фалшификатите”, за индекса на забранените книги, преработките и разпространението му. За пръв път ученият А. Наумов предлага славянските апокрифни текстове да се класифицират според техния функционален и рецептивен признак.
Както сподели пред аудиторията ст. н. с. дфн Анисава Милтенова, „в периферията на литературния процес през Средновековието се оказват текстовете с теми и сюжети с античен и източен произход, т.е. „ориентализмът” придава „маргиналност” на текста”. Елементите от украсите на ръкописите също се включват към анализирането на маргиналните феномени. Пророчествата на Сибила, астрологическите съчинения, свързани с Хермес Трисмегист от Късната античност, също се отнасят към „маргиналните” текстове. Гадателните книги, пророчествата от целия период от Средновековието са определяни като „богоотметни”, но продължават да се приписват. Поради подчертания си дидактичен характер, голяма част от тях навлизат в учебниците, без да се засяга въпросът за тяхната апокрифност.
Още в началото на XXв. изследователите наблягат на разликата между „апокрифи” и „псевдоепиграфи”. „Терминът „apocryphon” е по-добре да включва всички извънканонични текстове, а „pseudoepigraphon” да се използва като литературна категория, свързана с авторството, независимо дали произведението е извън канона или е признато от него”. В средата на XXв. специалистът по ранно християнство от Оксфордския университет - Геза Вермеш, дефинира извънканоничните „маргинални” текстове като „описващи Библията”.
Най-ранният славянски индекс на забранените книги е поместен в Първия Симеонов сборник (Изборник от 1073г.). В Изборника са поместени статии за „истинните” и „лъжливите” книги на Йоан Дамаскин, на Григорий Богослов и на Исидор. Първата славянска редакция е създадена между X и XIв. и е включена в Погодиновия номоканон. Тук влизат повече от 30 отречени писания, произведения на поп Йеремия и апокрифи с богомилски елементи.
Старобългарските апокрифи обхващат почти всички жанрови форми на каноничната литература – деяния, откровения, евангелия, жития, разкази, поезия, молитви и пр.
Книжовниците, които превеждат и съставят тези творби, са високообразовани. През Късното средновековие, поради своя увлекателен характер, апокрифите се превръщат в популярна литература.
С течение на времето текстовете се преработват и границите на маргиналностните им принципи се размиват. Произведенията не само губят своето значение, но понякога напълно изчезват. Механизмите на интертекстуалността, на дидактичните течения и на съставянето на сборници, са основните фактори, които ликвидират маргиналността в литературата през Средновековието.
Лъчезара Пръвчева